Кандис Бушнел - Триумфът на червилата

Оттогава насам никой никога не чу нищо повече за него.

И така, Нико бе стигнала до извода, че макар да не може да избегне фотографите, не е длъжна да им позира. Затова просто си вървеше и си гледаше работата, като се държеше така, сякаш фотографите около нея не съществуваха. В резултат от този подход на всички снимки Нико О’Нийли излизаше в крачка. Как върви от лимузината си към театъра, как преминава бързо по червения килим — и лицето й обикновено бе хванато в профил. Това, естествено, направи отношенията й с пресата твърде неловки и трудни — известно време всички бяха започнали да я наричат кучка. Ала годините последователност в поведението („Последователността — изтъкваше винаги Нико — е камериерка на успеха!“) й се бяха отплатили. И сега отказът й да позира се възприемаше просто като очарователна ексцентричност, специфична черта на нейната многообразна личност.

Нико се стрелна покрай двамата фотографи, а после премина през френските врати, където зад кадифеното въже я очакваше ятото на папараците.

— Ето я Нико! — извика възбудено някой. — Нико! Нико О’Нийли!

„Смешна история! — каза си Нико. — Но не и съвсем неприятна!“ Всъщност сърцето й се стопляше, че все още предизвиква такава радост сред техния бранш. Познаваше ги от години — „Бонфайър“ беше купувал снимки почти от всеки от тях. Затова тази вечер тя се обърна лекичко, усмихна им се, помаха с ръка и поздрави:

— Здравейте, момчета!

— Хей, Нико, с кого си облечена? — провикна се мощна жена с къса руса коса, която се подвизаваше в бранша от двадесетина години.

— Виктори Форд! — извика в отговор Нико.

— Така си и знаех! — възкликна със задоволство жената. — Тя винаги носи Форд!

По-голямата част от хората вече бяха влезли в Павилиона — огромната палатка, където щеше да се проведе модното ревю на Виктори, така че Нико успя да се промъкне през кадифеното въже без никакви проблеми. Ала вътре я очакваше нещо съвсем различно. Местата се издигаха на осем етажа, извисявайки се почти до върха на палатката, а точно пред пътеката имаше още столове, оградени с нисък метален парапет, зад които стотици репортери и фотографи водеха истинска битка на лакти за по-добра позиция. Сцената върху самата пътека, която в момента бе все още покрита с найлон, наподобяваше коктейлна маса. Атмосферата бе наелектризирана от празничната възбуда, напомняща за първия учебен ден след ваканцията, само дето в случая хората не се бяха виждали чак от последното голямо парти в Хамптънс през уикенда преди Деня на труда и сега се прегръщаха и разтърсваха радостно ръцете си, сякаш са били разделени с години. Настроението определено беше заразително, обаче Нико огледа стълпотворението около себе си с неподправен ужас. Как въобще ще се добере до мястото си?!

Мина й през ума, че може и да си тръгне, ала знаеше, че това е невъзможно. Част от служебните й задължения включваше присъствие на най-малко шест модни ревюта през сезона, а и Виктори бе най-добрата й приятелка. Просто ще трябва да си проправи път със зъби и нокти, пък дано всичко се нареди както трябва.

Като че ли доловила ужаса й, до нея неочаквано се материализира някаква млада жена и възкликна възторжено, сякаш среща стар приятел:

— Здрасти, Нико! Да те отведа ли до мястото ти?

Нико веднага си сложи най-добрата маска за социални събития — скована, неловка усмивка — и подаде поканата си на момичето. То веднага тръгна уверено сред жужащото море от хора. Някакъв фотограф вдигна високо апарата си и я снима, неколцина познати помахаха весело, а други успяха да проврат ръцете си и дори телата си, за да се здрависат с нея и да я целунат по бузата. Лаейки прегракнало, охраната напразно се опитваше да въведе някакъв ред и да накара гостите да заемат местата си. След няколко дълги минути Нико и нейната придружителка най-сетне успяха да се доберат до средата на пътеката, където главната редакторка зърна мястото си. Върху розово картонче с характерната за Виктори Форд причудлива рамка бе отпечатано нейното име: „Нико О’Нийли“. Нико се отпусна на мястото си с доволна въздишка. В следващата секунда обаче пред нея кацна рояк фотографи, които веднага защракаха с апаратите си. Тя се вторачи напред, към отсрещната страна на пътеката, която като че ли бе много по-организирана от нейната част на палатката. Местата и от двете й страни бяха все още празни. Погледът й неволно падна върху козметичния магнат Лин Бенет. Лицето му я накара да се усмихне вътрешно. Не че Лин нямаше основателна причина да се намира на модно ревю, особено като се знаеше, че козметиката, парфюмите и модата са неразривно свързани. Просто Лин бе пословичен мъжкар в бизнеса и Нико изобщо не си го представяше като човек, проявяващ някакъв интерес към дамското облекло. Вероятно бе дошъл, за да си оплакне очите с манекенките — начин за прекарване на свободното време, на който малцина нюйоркски бизнесмени бяха в състояние да устоят. Лин й помаха. Тя вдигна програмата си и учтиво отвърна на поздрава му.