Кандис Бушнел - Лятото и градът

Тъкмо се каним да прекрачим прага, когато към нас се понася бляскаво черен мъж с бутилка шампанско в едната ръка и димяща цигара в другата.

— Саманта! — изпищява той.

— Давид! — провиква се и тя, внасяйки френско звучене в името му.

— А ти си? — обръща се към мен той и ме оглежда приветливо.

— Кари Брадшоу, сър — отговарям и му подавам ръка.

— Колко сладко! — изписква той. — Не са ме наричали „сър“, откакто ходех по къси панталонки! Не че някога съм ходил по къси панталонки, разбира се. И къде си крила досега това разкошно създание?

— Намерих я на прага си.

— Да не би да е пристигнала в кошничка, като Мойсей? — ококорва се домакинът.

— С влак — вметвам аз.

— И какво те води в Смарагдовия град, скъпо дете?

— Ами… — изчервявам се аз. Обаче после решавам да се вслушам в съвета на Саманта и отсичам безапелационно: — Ще стана прочут писател!

— Като Кентън?! — възкликва Дейвид.

— Кентън Джеймс? — ахвам благоговейно аз.

— Че кой друг! Той трябва да е някъде тук. Ако случайно се спънеш в един дребосък с гласче като на пуделче, да знаеш, че си го открила!

В следващия момент обаче Дейвид Рос вече се намира в средата на стаята, а Саманта се е настанила в скута на някакъв непознат за мен мъж.

— Насам! — помахва ми тя откъм кушетката.

Минавам покрай жена в бял гащеризон.

— Мисля, че току-що видях първия си Халстън! — отбелязва Саманта.

— И Халстън ли е тук? — възкликвам.

Ако съм се озовала на едно и също парти и с Халстън, и с Кентън Джеймс, сигурно ще получа инфаркт.

— Имам предвид гащеризона — пояснява тя.

— О, гащеризона! — кимам драматично и насочвам поглед към мъжа под нея. От онова, което успявам да видя от него, става ясно, че е спортен тип със загорели ръце и ръкави, навити над лактите.

— Ти направо ме убиваш — промърморва той.

— Това е Кари Брадшоу — представя ме тя. — Ще става прочут писател — пояснява, затвърждавайки измислицата ми като безспорен факт.

— Здрасти, прочути писателю! — подава ми той ръка. Пръстите му са тънки и с цвят на бронз.

— Това е Бърнард. Идиотът, с когото не успях да спя през последната година — шегува се тя.

— Не исках да бъда просто поредната ти бройка — отбелязва с провлачен глас Бърнард.

— Аз вече не бройкам мъжете, не знаеш ли? — възкликва тя и му поднася лявата си ръка. Върху безименния й пръст проблясва огромен диамант. — Сгодена съм!

После целува темето на Бърнард и пита:

— Кого трябва да напляскам, за да получа питие?

— Аз ще ти донеса — предлага услугите си Бърнард. Изправя се и за една секунда сякаш цялото ми бъдеще се разгръща пред очите ми.

— Хайде, прочути писателю! — подканя ме. — По-добре ела с мен. Тук май аз съм единственият, който все още не е откачил. — Прегръща ме през раменете и ме повежда през тълпата.

Обръщам се и поглеждам към Саманта, но тя само се усмихва и ми помахва. Великанският й диамант улавя последните слънчеви лъчи. Как не го бях забелязала досега?!

Сигурно защото бях твърде заета да зяпам всичко останало.

Примерно Бърнард. Той е висок и има права черна коса. Голям, крив нос. Лешниковозелени очи и лице, което за части от секундата преминава през всички фази на меланхолията само за да светне изведнъж от щастие — сякаш в него живеят две коренно различни личности, които непрекъснато се бият помежду си.

Не мога да схвана защо обръща такова внимание точно на мен, но съм като хипнотизирана. Разни хора непрекъснато се приближават и го поздравяват. Покрай ушите ми, подобно на пухчета от глухарчета, прелитат откъслечни фрази.

— Никога не се отказваш, нали…

— Криспин го познава и е напълно ужасен…

— И му рекох: „Що не вземеш да пробваш да подредиш едно нормално изречение…“

— Скандално! Даже диамантите й изглеждаха мръсни…

Бърнард ми намигва. И в този момент в съзнанието ми изплува цялото му име — от някакъв стар брой на „Тайм“ или „Нюзуик“. Бърнард Сингър? Драматургът! Той ли ме е прегърнал?!

„Не може да бъде!“ — изписква паникьосано едно гласче в мен, макар да съм напълно наясно, че е той.

Възможно ли е всичко това? Намирам се в Ню Йорк само от два часа, а вече съм сред интелектуалния каймак на този велик град!

— Та как се казваше? — пита ме той.

— Кари Брадшоу — отговарям и в този момент в ума ми, подобно на отчупено парче стъкло, се вклинява заглавието на пиесата му, с която той спечели наградата „Пулицър“ — „Смъртоносна вода“.

— Като че ли е най-добре да те върна на Саманта, преди да съм те изпратил лично вкъщи — мърка в ухото ми той.