Кандис Бушнел - Лятото и градът

Както винаги правя на подобни партита. Сякаш съм част от тълпата.

Когато се връщам на мраморната маса, заварвам мястото си заето от млада жена, облечена от глава до пети в „Шанел“ Мъжът в английското сако имитира атака на слон, а Кентън Джеймс е нахлупил бомбето си до ушите. Приветства появата ми с нескрито задоволство.

— Път за алкохола! — провиква се той и ми прави местенце до себе си. А на останалите заявява: — Хора, да знаете, че някой ден това дете ще управлява този град!

Натъпквам се до него.

— Не е честно! — провиква се Бърнард. — Само да си пипнал гаджето ми!

— Аз не съм ничие гадже — съобщавам делово.

— Но скоро ще станеш, скъпа! Скоро ще станеш! — намигва ми съзаклятнически Кентън. — И тогава ще видиш за какво става въпрос!

И потупва ръката ми с пухкавата си лапичка.

Помощ!

Задушавам се! Давя се в тафта! Приклещена съм в някакъв ковчег. Да не би да съм… умряла?

Сядам и се изтръгвам от онова, което не ми дава да дишам. Вторачвам се в купчината черна коприна в скута си.

Роклята ми. Сигурно съм я съблякла по някое време през нощта и съм я метнала през главата си. Или някой друг ме е съблякъл? Оглеждам се. В дневната на Саманта цари полумрак. Призрачни жълтеникави лъчи се кръстосват във въздуха и осветяват последователно предметите в нейния живот — няколко снимки в рамки на страничната масичка, купчина списания на пода, редица свещи на перваза на прозореца.

Главата ми пулсира и постепенно в съзнанието ми изплува блед спомен за такси, натъпкано с хора. За лющеща се синя тапицерия и мръсни подложки. Крия се на пода в таксито въпреки протестите на шофьора, който непрекъснато повтаря: „Не може повече от четирима!“ Всъщност бяхме шестима, обаче Саманта упорито настояваше, че не сме. Истеричен смях. После изпълзяване по стълбите и още музика, и звън на телефони, и някакъв тип, натъкмен с гримовете на Саманта, и някъде по това време трябва да съм се строполила на дивана, отнасяйки се безметежно в царството на съня.

Насочвам се на пръсти към стаята на Саманта, като се старая да заобикалям отворените кашони. Саманта се изнася и в апартамента цари пълен хаос. Вратата на малката й стая зее широко отворена, леглото е неоправено, но празно, подът е покрит с обувки и различни дрехи, като че ли някой е пробвал всичко от гардероба й, след което не е имал търпението да го върне на мястото му. Отправям се към банята, лавирайки през гора от сутиени и бикини. Стъпвам във ваната и пускам душа.

Най-важна задача за деня: да разбера къде би трябвало да отседна, без да се обаждам на баща си.

Баща ми . Горчивият вкус на вината попарва гърлото ми.

Вчера не му се обадих. Нямах никаква възможност да му се обадя. Сигурно вече си умира от притеснение за мен. Ами ако се е свързал с Джордж? Ами ако се е обаждал на хазайката ми? Нищо чудно полицията вече да ме търси — поредното момиче, изчезнало безследно в ненаситната паст на Ню Йорк.

Изливам шампоан върху косата си. Това е единственото, което мога да сторя на този етап.

Или може би не искам да правя нищо повече.

Излизам от ваната и се облягам на мивката. Вторачвам се в отражението си, докато чакам мъглата от душа бавно да се изпари и да го разкрие.

Не изглеждам по-различно от вчера. Но определено се чувствам много по-различно.

Това е първата ми сутрин в Ню Йорк!

Втурвам се към отворения прозорец и поемам с пълни гърди хладния бриз. Звукът на колите под мен прилича на вълни, плискащи се в брега. Облягам се на перваза и се вторачвам през стъклото — като дете, надничащо в стъклена топка със сняг.

Седя си така и чакам настъпването на деня. Първо се появяват камионите, трополящи по булеварда като динозаври, скърцащи и кухи, повдигащи покривалата си, за да приемат поредната кофа с боклук или да преметат улиците с огромните си четки. А след тях идва ред на обичайния трафик — самотно такси, следвано от сребрист кадилак, а после и по-малките камиони, носещи емблеми с хляб, риба или цветя, и ръждясалите микробуси, и цяла кавалкада от пазарски колички. Момче в бяла престилка върти педалите на велосипед с прикрепени на рамката две щайги портокали. Сивкавото небе постепенно се обагря в мързеливо бяло. Появява се любител на джогинга, след него още един. Мъж в сини мокасини лудешки размахва ръка с надеждата да спре такси. Три дребни кученца, закачени за една-единствена каишка, влачат възрастна дама по тротоара. Търговците отварят със скърцане железните кепенци на магазините си. Все по-силно струящата светлина нахлува между високите постройки, а после, откъм стъпалата в тротоара, изригва огромна човешка тълпа. Улиците вече гъмжат от хора, коли, музика, бормашини, кучетата лаят, сирените пищят. Осем часът.