Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Няма как да стане — срязвам го аз и кръвта нахлува в главата ми. Чашата ми с шампанско се е припотила.

— Къде живееш? — пита, като ме стисва лекичко по рамото великият драматург.

— Не знам.

Незнайно защо, но този мой отговор го кара да се залее от смях.

— Ти си сираче? Като Ани?

— Предпочитам да ме сравняват с Кандид.

Притиснал ме е до някаква стена, близо до която има френски прозорци, отвеждащи в градината. Той се плъзва надолу към мен и ме поглежда в очите.

— А откъде пристигна?

Спомням си за предупреждението на Саманта и отговарям:

— Какво значение има? Нали сега съм тук?!

— Хитро дяволче! — разсмива се той. И внезапно осъзнавам, че ограбвайки ме, крадецът всъщност ми направи огромна услуга. Взе чантата и парите ми, но заедно с тях взе и моята самоличност. Което ще рече, че поне през следващите няколко часа мога да бъда всяка, която си пожелая.

Бърнард грабва ръката ми и ме отвежда в градината. Около огромната мраморна маса са се разположили всякакви хора — мъже и жени, млади и стари, красиви и грозни — и пищят от смях или възмущение, като че ли разгорещеният разговор е единственото, което им трябва, за да бъдат щастливи. Бърнард намърдва мен и себе си между крехка жена с къса коса и достолепен мъж в английско сако от туид.

— Бърнард — изрича жената с глас, който звучи като шепот, — решили сме през септември да дойдем да гледаме пиесата ти.

Но каквото и да отвръща Бърнард, думите му се удавят във внезапния вик на човека срещу нас, който го разпознава.

Опакован е в черно, огромно палто, което прилича по-скоро на монашеско расо. Очите му се крият зад слънчеви очила с кафеникави стъкла, а на главата му е нахлупена филцова шапка. Кожата на лицето му е не точно набръчкана, а по-скоро нагъната, сякаш е покрит с меко бяло платно.

— Бърнард! — възкликва този човек. — Бернардо! Скъпи! Любовта на моя живот! Ще ми донесеш едно питие, нали? — В този момент ме забелязва и поклаща предупредително треперещия си пръст. — Довел си ни дете, а?!

Гласът му е остър, писклив, почти нечовешки. Всяка клетка в тялото ми се свива.

Кентън Джеймс!

Гърлото ми пресъхва. Грабвам чашата си с шампанско и я пресушавам до дъно. В този момент усещам, че човекът с английското сако до мен ме сръгва лекичко с лакът и изрича с нисък, аристократичен глас:

— Не обръщайте внимание на човека зад завесата! Това е от огнената вода. Години наред злоупотребява с нея. Унищожава мозъчните клетки. С други думи, той е безнадежден пияница!

Изкисквам се така, сякаш го разбирам идеално, и отбелязвам:

— Че кой не е?!

— Хммм — присвива очи съседът ми, — може би сте права.

— Бернардо, моля те! — изпищява като банши Кентън. — От практична гледна точка би трябвало да отидеш ти! Все пак си по-близо до бара! Нима очакваш от мен да се потопя в тази човешка измет…

— Виновен! — изкрещява внезапно мъжът в английското сако.

— И с какво си се стъкмил, впрочем, под тези твои достолепни одежди? — гръмва накрая гласът на Бърнард.

— От десет години чакам да чуя този въпрос от твоите устни — изхълцва Кентън.

— Аз ще отида — обаждам се неочаквано и се изправям.

Кентън Джеймс започва да ръкопляска.

— Прекрасно! На вниманието на всички присъстващи: ето каква е работата на децата сред нас — да носят и отнасят! Трябва да водиш по-често деца на сбирките ни, Бърни!

Напускам компанията им, макар да изгарям от нетърпение да чуя още неща, да науча още новости. И никак не ми се иска да се отделям от Бърнард. Нито от Кентън Джеймс. Най-прочутият писател в целия свят! Името му се върти в главата ми и набира ли, набира скорост.

Нечия ръка се протяга и сграбчва моята. Саманта. Очите й блестят като диаманта на ръката й. Долната й устна е набраздена от капчици пот.

— Добре ли си? — пита тревожно. — Изчезна от погледа ми и много се притесних.

— Току-що се запознах с Кентън Джеймс — отговарям. — Помоли ме да му занеса питие.

— Няма да си тръгнеш, без да ми се обадиш, нали?

— Разбира се. И без това изобщо не ми се иска да си тръгвам оттук.

— Браво! — светва лицето й и тя се понася обратно към компанията си.

Атмосферата е наелектризирана до максимум. Музиката гърми. Навсякъде се гърчат тела. На кушетката мъж и жена се мляскат. На четири крака из стаята се носи жена със седло на гърба. Двама бармани получават в лицата обилни струи шампанско от гигантска жена, облечена в корсет. Аз грабвам бутилка водка и се изнасям с танцова стъпка към градината.