Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Не — поклащам глава.

— Аз отивам да потичам. А после имам няколко кастинга. Ако решиш да излезеш, не забравяй да си вземеш ключа!

— Непременно!

Тя спира, оглежда памучната ми пижама и се смръщва.

— Надявам се, че не смяташ отново да си лягаш?

— Не. Отивам до „Сакс“.

Пеги свива неодобрително устни, като че ли иска да каже, че само мързеливците ходят до „Сакс“. А после изрича:

— Между другото, обади се баща ти.

— Благодаря.

— И не забравяй, че всички извънградски обаждания се плащат допълнително! — размахва предупредително пръст и тръгва, поклащайки се като мумия. Та тя едва върви в този гумен костюм — как възнамерява да тича в него?

Познавам Пеги едва от двайсет и четири часа, но вече не се спогаждаме. Бихте могли да го наречете омраза от пръв поглед.

Когато вчера сутринта се появих размъкната и леко дезориентирана, първите й думи бяха:

— Радвам се, че в крайна сметка реши да се появиш. Тъкмо се канех да дам стаята на друг.

Погледах към Пеги, която някога сигурно е била приятна жена, но вече изглеждаше като повехнало цвете, и почти ми се прииска наистина да я бе дала на друг.

— Имам си списък с желаещи да живеят при мен, който е дълъг цял километър — бе продължила тя. — Вие от провинцията нямате никаква представа колко трудно е човек да си намери прилична квартира в Ню Йорк! Никаква представа!

След това ме бе накарала да седна на канапето, за да ме запознае с „правилата“.

Никакви гости, особено от мъжки пол.

Никакви гости с приспиване, особено от мъжки пол, дори и когато тя отсъства през уикенда.

Никакво пипане на храната й.

Никакви телефонни разговори, по-дълги от пет минути — телефонната линия трябва да е свободна, в случай че получи покана за явяване на кастинг.

Никакво прибиране след полунощ — това би могло да я събуди, а за нея всяка минута сън е много ценна.

И преди всичко — никакво готвене. Тя не била длъжна да почиства след нас.

Божичко! Дори и затворниците имат повече свобода от мен!

Изчаквам, докато чуя затръшването на външната врата, а след това почуквам силно на шперплатовата стена до леглото си.

— Зън-зън, вещицата е мъртва! — провиквам се.

Лил Уотърс — крехко и дребно момиче, се вмъква през шперплатовата врата, свързваща нашите две килийки.

— Намерили са чантата ми! — възкликвам.

— О, скъпа, но това е прекрасно! Прилича ми на едно от онези магически съвпадения, толкова характерни за Ню Йорк! — възкликва тя и се стоварва в другия край на леглото ми, при което едва не го прекатурва.

Нищо в този апартамент не е истинско, в това число стените, вратите и леглата. Така наречените ни „стаи“ са преградена част от дневната и представляват две миниатюрни килийки с размери шест на десет стъпки, в които има точно толкова място, колкото да се съберат едно походно легло, малка сгъваема масичка и столче, миниатюрно шкафче с две чекмеджета и настолна лампа.

Апартаментът е разположен съвсем близо до Второ авеню, затова двете с Лил започнахме да се наричаме „Затворниците от Второ авеню“ като в онзи филм на Нийл Саймън.

— А какво стана с Пеги? Чух я да ти крещи за нещо. Казах ти да не използваш телефона в стаята си! — въздъхва Лил.

— Мислех, че спи.

Лил поклаща глава. Тя също е записана в моята програма към колежа „Ню Скул“, обаче пристигнала една седмица по-рано, за да се аклиматизира, поради което получила малко по-хубавата от двете кутийки. За да влезе в нейната, трябва да мине през моята, така че аз не мога да се радвам на абсолютно никакво уединение.

— Пеги винаги става рано сутрин, за да бяга — пояснява Лил. — Казва, че трябвало да свали десет килограма.

— В този гумен костюм? — слисвам се аз.

— Твърди, че така се потяла по-лесно и губела мазнини.

Поглеждам към новата си съквартирантка. Тя е две години по-голяма от мен, но изглежда с пет години по-малка. С крехката си фигурка сигурно ще бъде от онези жени, които през по-голямата част от живота си приличат на момиченца. Обаче отсега ми е ясно, че Лил въобще не е за подценяване.

Когато вчера се запознахме, аз се пошегувах за това как ще изглежда името „Лил“ на кориците на книгите й, обаче тя само сви рамене отбеляза:

— Името, под което пиша, е „Е. Р. Уотърс“ — Елизабет Рейнолдс Уотърс. Много е полезно при публикуване, защото хората не разбират веднага, че си жена.

А после ми показа две нейни стихотворения, публикувани в „Нюйоркър“.

Едва не паднах от стола.

После пък аз й разправих как съм се запознала с Кентън Джеймс и Бърнард Сингър. Бях наясно, че да познаваш прочути писатели не е същото като да публикуват собствените ти творби, но реших, че е по-добре от нищо. Даже й показах листчето, където Бърнард Сингър ми бе написал телефонния си номер.