Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Имаш кола? — провиквам се изненадано. Пеги ни каза, че в Ню Йорк никой няма кола. Всички тук ходели пеша или вземали автобуса, или ползвали метрото.

— Райън е от Масачузетс — казва Лил, сякаш това обяснява всичко. — И той ще бъде в нашия курс.

— Приятно ми е! — казвам и подавам ръка. — Аз съм Кари Брадшоу.

— Райън Маккан — представя се той. Има глупашка, сладка усмивка, но очите му се впиват в мен, преценявайки конкуренцията. — Какво мислиш за нашия професор, Виктор Грийн?

— Мисля, че е невероятен! — отговаря вместо мен Лил. — Това наричам аз сериозен човек на изкуството!

— Може и да е човек на изкуството, но от него ме побиват тръпки! — отвръща предизвикателно Райън.

— Но ти почти не го познаваш! — възкликва възмутено тя.

— Хей, почакайте малко! Да не би вече да сте се срещали с него? — намесвам се аз.

— Миналата седмица — отговаря небрежно Райън. — По време на интервютата. Ти не беше ли?

— Нямах представа, че ще има и предварителни интервюта — отвръщам колебливо. Ама как можа да стане това? Едва започвам, а вече съм изостанала?

Лил поглежда предупредително Райън и обяснява успокоително:

— Не всички са имали интервюта. Само онези, които са пристигнали по-рано в Ню Йорк. Няма значение!

— Хей, хлапета, искате ли да отидете на купон?

Обръщаме се. Момче с широка усмивка държи тесте картички.

— Ще бъде в Пък Билдинг — пояснява. — В сряда вечер. Ако влезете преди десет, входът е свободен!

— Благодаря! — светват очите на Райън, а междувременно момчето ни раздава картичките и се отдалечава.

— Познаваш ли го? — пита Лил.

— За пръв път го виждам. Но е готино, не мислиш ли? Къде на друго място можеш да срещнеш непознат, който да те покани на купон?

— Заедно с още множество непознати — допълва Лил.

— Само в Ню Йорк, хлапета! — вдига триумфално пръст Райън.

Докато вървим към колежа, аз оглеждам картичката. Отпред има картинка на усмихнат каменен купидон. Под него се четат думите: ЛЮБОВ, СЕКС, МОДА. Сгъвам картичката и я пъхвам в чантата си.

Райън изобщо не се е шегувал — Виктор Грийн действително се оказва странен.

Първо, главата му непрекъснато клюма. Сякаш някой го е пуснал от небето и той така и не е успял да се справи със земната гравитация. После идват мустаците му. Плътни и бляскави над горната му устна, но извити самотно от двете страни на устата му подобно на две тъжни усмивки. И непрекъснато ги поглажда, сякаш са му домашните любимци.

— Кари Брадшоу? — пита, загледан в списъка си.

Вдигам ръка и казвам:

— За мен.

— Казва се „аз“! — поправя ме той. — Едно от нещата, които ще научите на този семинар, е правилната граматика. И скоро ще установите, ще чрез нея ще подобрите и устното си изразяване.

Изчервявам се. Изминали са само пет минути от първия ми истински курс по творческо писане и ето че вече направих лошо впечатление.

Райън улавя погледа ми и ми намигва, сякаш иска да каже: „Казах ти!“

— Ах, да, ето я и Лил — кимва Виктор Грийн, като потупва успокояващо мустака си. — Всички ли познават госпожица Елизабет Уотърс? Тя е една от нашите най-обещаващи писателки! Сигурен съм, че в бъдеще ще чуваме много за нея!

Ако Виктор Грийн бе казал такова нещо за мен, веднага щях да се притесня, че всички в курса ще ме намразят. Но не и Лил. Тя приема оценката на Виктор съвсем естествено, като че ли е свикнала да бъде хвалена за таланта си.

За части от секундата се изпълвам с ревност. Казвам си, че всички в този курс трябва да са талантливи. Иначе не биха били допуснати тук, нали така? В това число и моя милост. Може би Виктор Грийн просто не е наясно, че аз също съм талантлива… засега?

— Ето как ще протече нашият семинар — започва Виктор Грийн, докато се лута насам-натам, сякаш е изгубил нещо, но не се сеща какво е. — Темата за лятото е домът и семейството. През следващите осем седмици ще напишете четири разказа или новела, или шест стихотворения, посветени на тези теми. Всяка седмица ще избирам три до четири творби, които ще бъдат четени на глас. А после ще ги обсъждаме. Някакви въпроси?

Във въздуха се стрелва ръка. Принадлежи на слабо момче с очила и буйна руса грива. Въпреки приликата му с пеликан, той някак си успява да остави у нас впечатлението, че се смята за по-добър от всички останали.

— Колко дълги трябва да бъдат разказите? — пита.

Виктор Грийн потупва мустака си и отговаря:

— Толкова, колкото е необходимо, за да разкажете историята си.