Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Значи две страници, така ли? — вметва момиче с ъгловато лице и кафяви очи. Върху разкошната й кестенява коса е кацнала бейзболна шапка с козирката назад, а около врата й висят мъниста.

— Щом можете да разкажете историята си в рамките на петстотин думи, моля — отвръща скръбно Виктор Грийн.

Момичето кимва с триумфално изражение.

— Просто баща ми е художник и той казва…

— Всички знаем кой е баща ви, Рейнбоу 1 1 Дъга. — Б.пр. ! — прекъсва я професорът.

Почакайте малко! Рейнбоу ли? Че какво е това име? И кой е този неин баща?

Отпускам се назад на мястото си и скръствам ръце пред гърди. Момчето с очилата и русата коса улавя погледа на Рейнбоу и кимва, след което приближава стола си до нейния, сякаш вече са първи приятели.

— Имам въпрос — вдига ръка и Райън. — Можете ли да ни гарантирате, че след като изкараме този курс, всички ще станем писатели?

Този въпрос кара Виктор Грийн да се оклюма още повече. Както е тръгнал, започвам да се питам дали в някой момент няма да се продъни в пода.

Започва ожесточено да потупва мустака си и накрая отговаря:

— Добър въпрос. И отговорът е — не. Съществуват деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет процента изобщо да не станете писатели.

Всеобщо стенание.

— Щом няма да мога да стана писател, тогава ще трябва да си поискам парите обратно — подхвърля насмешливо Райън.

Всички се изсмиват. С изключение на професора.

— Ако наистина така смятате, най-добре е още сега да се явите в канцеларията на счетоводителя.

И започва да завива мустаците си между пръстите си.

Божичко, този негов мустак ще ме побърка! Питам се дали Виктор Грийн е женен и ако е така, какво смята жена му за този негов навик непрекъснато да гали мустаците си. Животът с този мустак сигурно е като да имаш още един човек в къщата. Дали пък си няма свое собствено име? А може би се храни самостоятелно?

И внезапно се изпълвам с неподозирана страст. Въобще не ми пука какво казва професорът — аз ще успея! Ако ще да умра, но ще стана истински писател!

Оглеждам колегите си. Сега аз съм тази, която започва да преценява конкуренцията.

— Така — отсичам, като се тръшвам в леглото на Лил. — Та кой е бащата на Рейнбоу?

— Бари Джесън — отговаря с въздишка тя.

— И кой, по дяволите, е този Бари Джесън? Знам, че е художник и всичко останало, ама…

— Той не е просто кой да е художник. Той е най-важният художник в Ню Йорк на настоящия момент. Водач е на някакво ново движение в изкуството. Живеят в изоставени постройки в Сохо и…

— Рейнбоу живее в изоставени постройки? — втрещявам се аз. — Без течаща вода? Без отопление? Не ми прилича на бездомница.

— Защото не е — въздъхва Лил, очевидно започваща да губи търпение с мен. — Някога са били изоставени сгради. Фабрики за дрехи и бои. Обаче после всички художници започнали да се местят там и да ги ремонтират. Сега си организират там купони, при които се друсат с наркотици, а хората купуват творбите им и пишат за тях в „Ню Йорк таймс“ и „Ню Йорк мегазин“.

— А Рейнбоу?

— Ами, баща й е Бари Джесън. А майка й е Пайкън…

— Моделът Пайкън?!

— Същата. Ето затова Рейнбоу е толкова красива и получава всичко, което си поиска. В това число и да стане писателка. Това отговаря ли на въпросите ти?

— Значи тя е милион пъти по-печена от нас.

— „Отколкото сме ние“ — поправя ме Лил. — И да, такава е. Родителите й познават кого ли не, така че, ако на Рейнбоу й се прииска да публикува книга, баща й автоматично ще намери някой, който да я издаде. А после ще събере всички журналисти, за да им разкаже за тази книги, а критиците ще се надпреварват да дават добри отзиви.

— Мътните го взели! — промърморвам, но съм силно впечатлена.

— А междувременно, ако ние, простосмъртните, искаме да успеем, ще се наложи да го направим по старомодния начин — да напишем нещо страхотно!

— Ама че досадно! — махвам саркастично с ръка.

Лил се разсмива, докато вдигам въображаема прашинка от дрехите си. После продължавам:

— Ами какво ще кажеш за онзи тип с русата коса и голямото самочувствие? Държи се така, като че ли я познава.

— Капоти Дънкан ли? — поглежда ме изненадано съквартирантката ми. — Няма начин да не я познава. Той е от онзи тип хора, които познават всички и всекиго.

— Как така?

— Ами просто си е такъв. От южните щати е — отговаря тя, сякаш това обяснява всичко. — Пада си малко мечтател, не мислиш ли?

— Глупости! По-скоро си пада малко кретен.