Кандис Бушнел - Лятото и градът

И тъкмо когато си мисля, че вече съм преминала етапа с цербера охранител, се сблъсквам с нов, който отговаря за асансьора. Като се има предвид, че вече сме към края на двайсети век, човек би си помислил, че повечето хора вече са се научили как да натискат и сами бутоните на асансьорите, но както става ясно, обитателите на Сътън Плейс са малко изостанали умствено по отношение на технологиите.

— С какво мога да ви помогна? — пита вторият цербер.

О, не пак!

— Бърнард Сингър — изричам.

Човекът натиска бутона за деветия етаж и се прокашля неодобрително. Голяма работа! Поне този не ми задава никакви въпроси.

Вратите на асансьора най-сетне се разтварят и пред мен се разкрива малък коридор, още едно бюро с още една ваза цветя и красиви тапети по стените. В целия коридор има само две врати. За щастие, Бърнард вече ме чака пред една от тях.

Значи такава била бърлогата на един гений.

Оглеждам внимателно апартамента. Повече от изненадващо. Но не с онова, което е, а с другото, което не е.

Дневната, с нейните многобройни прозорци е уютни ниши, уютен кът пред камината и импозантни лавици с книги, предполага наличието на обичани, използвани от години мебели, но се оказва съдържаща една-единствена тумбеста табуретка. Същото се отнася и за трапезарията, където се виждат само маса за пинг-понг и два сгъваеми стола. После идва и спалнята — огромно легло, огромен телевизор. На самото легло обаче — един самотен спален чувал.

— Обичам да гледам телевизия в леглото — обажда се Бърнард. — Много е секси, не мислиш ли?

Тъкмо се каня да го изгледам предупредително, когато забелязвам изражението му. Излъчва дълбока тъга.

— Да не би току-що да си се нанесъл? — питам ведро, търсейки обяснение на странния интериор.

— Не. Просто някой току-що се изнесе — отговаря той.

— Кой?

— Съпругата ми.

— Ти си женен? — изпищявам аз. От всички възможни сценарии бях пропуснала да съобразя точно този — че той е вързан. Но пък кой ще е този женен мъж, който кани почти непознато момиче в апартамента си?

— Бившата ми съпруга — поправя се той. — Непрекъснато забравям, че вече не сме женени. Дадоха ни развода още преди месец, но още не мога да свикна.

— Значи си бил женен?

— Шест години. А преди това бяхме заедно още две.

Осем години? Присвивам очи и мозъкът ми започва да щрака. Щом Бърнард е бил обвързан толкова дълго, това означава, че трябва да е най-малко на трийсет години. Или трийсет и една? Или дори… трийсет и пет?

Кога играха първата му пиеса? Спомням си, че четох за премиерата, когато бях на десетина години. За да прикрия размислите си, сега питам:

— Е, как беше?

— Кое?

— Бракът ти.

— Ами — засмива се той, — очевидно не е бил много добър, щом вече сме разведени.

Налага се да си направя скоростна емоционална пренастройка. През целия път пеша дотук въображението ми рисуваше какви ли не картини на мен и Бърнард, ала в нито една от тях не присъстваше бивша съпруга. Винаги съм смятала, че единствената ми истинска любов би трябвало да има също единствена истинска любов — аз. А фактът със злополучно приключилия брак на Бърнард се оказа същински прът в колелата на моята фантазия.

— И съпругата ми взе всичките мебели — допълва той. — Ами ти? Била ли си омъжена някога?

Поглеждам го сащисано. Иска ми се да му напомня, че още не съм достатъчно голяма, за да употребявам алкохол, а какво остава — да се женя. Вместо това обаче поклащам тъжно глава, сякаш и аз като него съм била разочарована в любовта.

— Значи заедно с теб ставаме двама тъжни самотници — изрича тихо той.

Влизам в настроението му. Точно сега ми се струва особено красив. Започвам да си мечтая да ме прегърне, да ме притисне към стегнатите си гърди и да ме целуне. Но вместо това се отпускам на табуретката.

— И защо е взела мебелите? — питам.

— Съпругата ми ли?

— Каза, че си разведен — поправям го аз, за да не се отплесва.

— Защото ми е много сърдита.

— Не можеш ли да я накараш да ти ги върне?

— Не мисля. Не, няма да стане.

— И защо?

— Защото е голям инат. Реши ли да се заинати, запъва се като магаре. Открай време си е била такава. Тъкмо затова стигна толкова далеч.

— Хммм — прилягам изкусително на табуретката.

Движенията ми имат желания ефект — или най-малкото, за да го накарам да се запита защо мисли за бившата си съпруга, когато има пред себе си привлекателна млада жена. И наистина, в следващата секунда той пита: