Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Ами ти? Гладна ли си?

— Аз винаги съм гладна.

— На ъгъла има едно приятно френско ресторантче. Можем да отскочим дотам, ако искаш.

— Жестоко! — скачам въодушевено на крака, въпреки че думата „френски“ ми напомня за един ресторант в Хартфорд, в който някога ходех с бившето си гадже Себастиан, който пък ме заряза заради най-добрата ми приятелка Лали.

— Обичаш ли френска храна? — пита Бърнард.

— Обожавам я — отговарям. Все пак Себастиан и Лали отдавна останаха в миналото. Освен това сега съм с Бърнард Сингър, а не с някакъв си объркан гимназист.

„Приятното френско ресторантче на ъгъла“ се оказва на няколко пресечки оттук. И трудно може да се определи като малко. Това е „Ла Гренуил“. Толкова е прочуто, че дори и аз съм чувала за него.

Бърнард свежда притеснено глава, когато управителят го поздравява по име.

— Добър вечер, мосю Сингър! Обичайната ви маса ви очаква!

Поглеждам изненадано към кавалера си. Щом идва тук непрекъснато, защо не ми каза?

Управителят грабва две менюта и с елегантно накланяне на главата ни повежда към очарователна масичка до прозореца.

След това господин Маймунски костюм дръпва стола ми, тръсва салфетката ми и ми я поставя в скута. Пренарежда чашите за вино, вдига една вилица и започва да я оглежда. След като нещастният прибор очевидно минава строгия му тест, бива върнат до моята чиния. Честно казано, от цялото това внимание започва да ми се вие свят. И когато управителят най-сетне се оттегля, поглеждам за помощ към Бърнард.

Той е забил нос в менюто.

— Аз не говоря френски. А ти? — пита.

— Мъничко — казвам на френски.

— Наистина ли?

— Наистина — потвърждавам пак на френски.

— Сигурно си ходила в много изискано училище. Единственият чужд език, който някога съм учил, е юмручният бой.

— Ха!

— И бях много добър в него! — пояснява той и започва да удря с юмруци във въздуха. — Налагаше се да бъда такъв. Бях много дребничък и всички ме бяха нарочили за боксова круша.

— Но ти си толкова висок! — изтъквам очевидното.

— Пораснах чак на осемнайсет. А ти?

— Аз спрях да раста на шест.

— Ха-ха-ха! Много си забавна!

И тъкмо когато разговорът най-сетне се кани да потръгне, се появява пак управителят, понесъл бутилка бяло вино.

— Любимото ви вино, мосю Сингър!

— О, благодаря — кимва Бърнард и пак се засрамва. Странна работа. Апартаментът, ресторантът, виното — определено показват, че е богат. Тогава защо настоява да се прави, че не е? Или по-скоро, че за него това е просто товар, който е принуден да носи?

Наливането на виното се оказва поредният ритуал. Когато и той приключва, аз въздъхвам облекчено.

— Досадно е, нали? — обажда се Бърнард, като че ли отговарящ на мислите ми.

— Тогава защо им позволяваш да го правят?

— Защото това им помага да се чувстват щастливи. Ако не помириша тапата, всички много ще се разочароват.

— Като нищо ще изгубиш обичайната си маса.

— Години наред се опитвам да седна на онази маса — прошепва той и ми кимва по посока на задната част на ресторанта. — Но те не ми позволяват! Там било Сибир, моля ти се! — добавя драматично.

— Там по-студено ли е от тук?

— Направо ледено.

— Ами тази маса тук?

— Тук е екваторът — отговаря той и след кратка пауза допълва: — И сега ти също си на екватора. — Протяга ръка и докосва моята. — Харесвам практичността и здравия ти разум.

Управителят решава да възнагради Бърнард с пълна програма. След вцепеняващо стомаха меню от седем блюда, в това число супа, суфле, два десерта и някакво сладко вино в края, което има вкус на амброзия, аз поглеждам часовника си и установявам, че минава полунощ.

— Трябва да тръгвам! — възкликвам уплашено.

— Защо? Да не би да има опасност да се превърнеш в тиква?

— Нещо подобно — отговарям неопределено, мислейки си за хазяйката.

Следващият му ход увисва във въздуха и започва да се върти като ленива диско топка.

— Може би трябва да те изпратя до вас — изрича внезапно.

— И да провалиш всичко това? — разсмивам се аз.

— Не съм правил „това“ от доста време. Ами ти?

— О, аз съм същински експерт! — подкачам го аз.

Тръгваме към моята квартира, хванати за ръка.

— Лека нощ, котенце! — изрича накрая, когато спираме пред вратата на кооперацията. Стоим и се гледаме неловко, докато накрая той се решава да направи своя ход. Повдига брадичката ми и се привежда към устните ми. В началото целувката е нежна и благоприлична, но постепенно става все по-страстна и по-страстна, докато накрая завършва на една крачка от похотта.