Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Не забравяй, че е по-голям от нас. Двамата с Райън са най-големите в курса. И са приятели. И доколкото успях да схвана, момичетата буквално им се лепят.

— Майтапиш се.

— Нищо подобно — отговаря, а после, с малко по-сериозен тон допълва: — А сега, ако нямаш нищо против…

— Да, знам, знам — отсичам и скачам от леглото й. — Трябва да пишем.

Лил като че ли не споделя моя интерес към живота на другите хора. Вероятно е дотолкова убедена в таланта си, че не счита за необходимо да се интересува от останалите. Аз от своя страна мога да прекарам целия си ден в клюки, които предпочитам да наричам „анализ на характерите“. За нещастие, не можеш сам да анализираш характерите на хората. Връщам се в килийката си, сядам на импровизираното бюро, пъхвам лист хартия в барабана на пишещата машина и вдигам ръце над клавишите.

Краят на следващите десет минути ме заварва в същата поза, само че съзерцавам стената. Наоколо има само един прозорец и той е в стаята на Лил. Имам чувството, че започвам да се задушавам. Затова ставам, отивам в дневната и се заглеждам през прозореца.

Апартаментът на Пеги е в задната част на кооперацията и гледа към гърба на друга, абсолютно идентична кооперация на отсрещната улица. Може пък да си намеря отнякъде телескоп и да започна да надничам в апартаментите на хората отсреща. За жалост, обитателите там не изглеждат по-интересни от нас самите. Забелязвам проблясващия екран на телевизор, жена, миеща чиниите, и заспала котка.

Въздъхвам унило. Там, навън, има цял един нов свят, а аз съм прикована в апартамента на Пеги. И пропускам всички интересни неща. А сега вече ми остават само петдесет и девет дена.

Трябва да направя нещо, за да съживя ежедневието си!

Втурвам се към кабинката си, вадя листчето с телефона на Бърнард и вдигам телефона.

После обаче си давам сметка какво се каня да направя и затварям.

— Лил? — провиквам се.

— Да?

— Дали е добре да се обадя на Бърнард Сингър?

— А ти какво мислиш? — контрира Лил, като застава на прага на вратата.

— Ами ако не ме помни вече?

— Лично ти е дал номера си, нали?

— Ами ако не го е мислел сериозно? Ами ако просто е искал да бъде вежлив? Ами ако…

— Ти искаш ли да му се обадиш? — пита съквартирантката ми.

— Да.

— Тогава се обади!

Лил е адски решителен тип. Това е качество, което силно се надявам да развия и у себе си някой ден.

И преди да съм успяла да се разколебая, набирам номера.

— Алоооу! — изрича той след третото иззвъняване.

— Бърнард? — изричам с гласец, който е като че ли една идея по-писклив от нормалното. — Обажда се Кари Брадшоу.

— Аха! Нещо ми подсказваше, че си точно ти!

— Така ли? — Започвам да навивам кабела на телефона около пръста си.

— Понякога си падам малко телепат.

— А видения имаш ли? — питам просто защото не се сещам какво друго да кажа.

— По-скоро чувства — изрича с дрезгав глас той, от който ме побиват тръпки. — Винаги се вслушвам в чувствата си. Ами ти?

— И аз съм долу-горе така. Искам да кажа, че така и не успявам да се отърва от тях — от чувствата си, де.

Той се разсмива. После пита:

— Сега какво правиш?

— Аз ли? — изпищявам. — Ами просто си седя тук и се опитвам да пиша…

— Искаш ли да наминеш към нас? — изстрелва внезапно той.

Не съм сигурна точно какво очаквам, но знам, че изобщо не е това. Като че ли ми се искаше той да ме изведе на вечеря или нещо подобно. Като на истинска среща. Но да ме кани в апартамента си? Отврат! Сигурно си въобразява, че ще правя секс с него.

Продължавам да мълча.

— Къде се намираш сега? — пита той.

— На Четирийсет и седма улица.

— Значи си на по-малко от десет пресечки от мен.

— Окей — съгласявам се предпазливо.

И както обикновено, любопитството ми взема превес над здравия разум. Изключително лоша черта, която се надявам да поправя. Някой ден.

Но може пък в Ню Йорк ходенето по срещи да става по различен начин от този в провинцията. От онова, което вече видях, изобщо не бих се изненадала поканата да посетиш апартамента на един мъж да се счита за покана за среща. А ако Бърнард опита нещо друго, просто ще го сритам в топките.

На излизане се сблъсквам с хазяйката, която влиза. Очевидно й липсва трета ръка, за да внесе покупките си. Оглежда ме от горе до долу, въздъхва и пита:

— Излизаш ли?

Поколебавам се, питайки се каква част от истината мога да й кажа. Но възбудата бързо взема превес над здравия разум и аз изтърсвам: