Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Имам среща с един мой приятел — Бърнард Сингър.

Името автоматично оказва желания ефект. Пеги си поема дълбоко дъх и разширява ноздри. Очевидно си умира от яд, че аз познавам Бърнард Сингър. Той е най-прочутият драматург в цял Ню Йорк, а тя все още е неосъществена актриса. Вероятно години наред си е мечтаела да се запознае с него, а ето че сега аз, едно момиче от провинцията, което само от три дена е в големия град, вече излизам с него.

— Някои хора знаят как да си живеят живота — промърморва, отива до хладилника и измъква оттам една от хилядите си кутийки диетична кола (които също са сред забранените артикули за квартирантки като Лил и мен).

За миг се изпълвам с чувство за триумф — но само докато не зървам отчаяното изражение на хазяйката си. Тя дръпва пръстенчето на капачката и започва да се налива жадно, като че ли разрешението на всичките й проблеми се крие именно на дъното на тази кутийка. Изпива го, без да мисли, и случайно прокарва палец по ръба на металния пръстен.

— Пеги, аз…

— По дяволите! — Тя хвърля кутийката и засмуква кръвта от пръста си. После затваря очи, сякаш се опитва да сдържи сълзите си.

— Добре ли си? — питам бързо.

— Разбира се! — поглежда ме тя побесняла, че съм зърнала този неин момент на слабост. — Ти още ли си тук?

И докато профучава покрай мен, запътила се към стаята си, се провиква:

— Днес е свободната ми вечер, така че възнамерявам да си легна рано. Не закъснявай!

И затваря вратата. За момент оставам на средата на стаята, питайки се какво точно се случи. Може би Пеги не мрази точно мен. Може би мрази живота си.

— Окей — промърморвам си под нос и се измъквам.

Бърнард живее в Сътън Плейс. Действително се намира само на няколко пресечки от квартирата ми, но сякаш е на друга планета. Тук няма и помен от шума, от мръсотията и от отвратителните клошари, които изпълват цялата останала част на Манхатън. Всички постройки тук са изработени от камъни в меки цветове, с кулички и със зелени, медни мансарди. Под тихите тенти стоят униформени пазачи с бели ръкавици. На ъгъла почива лимузина. Аз спирам за миг и поемам с пълни гърди атмосферата на лукс и спокойствие. Покрай мен минава гувернантка, тикаща бебешка количка, а зад тях подскача пухкаво кученце.

Боже, Бърнард трябва да е доста богат!

Богат, прочут и красив. Ужас! В какво се забърквам?!

Оглеждам улицата в търсене на номер 52. Оказва се от източната страна, към реката. „Шикозно“ — казвам си, докато крача бързо към сградата. Влизам и автоматично се заковавам на място, спряна от тихото ръмжене на пазач с присвити вежди.

— С какво мога да ви помогна, госпожице?

— Отивам на гости у приятел — промърморвам и се опитвам да се промъкна покрай него. И точно тогава допускам първата си голяма грешка — никога и за нищо на света не се опитвайте да се промъкнете покрай униформен пазач на тузарска сграда!

— Тук не може просто да се влиза! — отсича той и вдига облечената си в ръкавица ръка. Само видът й е достатъчен, за да отблъсне натрапниците.

За негово или за мое нещастие нещо в цялата тази сценка ми пролазва по нервите. Най-много на този свят мразя някакъв си пиклив дъртак да ми казва какво да правя и какво — не!

— И какво очаквате от мен? Да прелетя ли? — тросвам се аз.

— Госпожице! — отстъпва възмутено той. — Моля, заявете целта на посещението си! И ако не можете да заявите целта на посещението си, моля, отнесете посещението си към друга цел!

Брей! Този май ми се прави на отворко, а?! А да не би да ме мисли за проститутка? Ако е така, сигурно е полусляп. Та аз дори не нося грим.

— Отивам на гости у Бърнард — изричам грубо.

— Бърнард кой? — не отстъпва той.

— Бърнард Сингър.

— Господин Сингър?!

Колко още ще продължава всичко това? Гледаме се един друг и никой от двама ни не помръдва. Сигурно си знае, че е победен. В крайна сметка не може да отрече, че Бърнард живее тук. Или може?

— Ще позвъня на господин Сингър — примирява се накрая той.

И с театрална помпозност преминава през мраморното фоайе по посока на бюрото си, където се виждат огромна ваза с цветя, бележник и телефон. Натиска няколко бутона и докато чака Бърнард да се обади, потърква мрачно брада.

— Господин Сингър — изрича накрая в слушалката, — тук има една млада… особа , която иска да ви посети. — Когато вдига погледа си към мен, изражението му се е сменило от бяс в разочарование. — Да, благодаря ви, сър. Веднага я пускам!