Кандис Бушнел - Лятото и градът

Не смея да отворя очи. Замаяна съм. После го поглеждам. Той ме съзерцава с копнеж, но накрая се задоволява с кавалерско потупване по бузата и леко стискане на ръката.

— Утре ще ти се обадя, става ли?

— Става — пришепвам тихо аз.

И отминава бавно в нощта. На ъгъла се обръща и ми помахва. И когато се стопява в мрака, аз се вмъквам вътре.

Прокрадвам се тихо към квартирата, подпирайки се на тревистозелената стена покрай стълбите, и за пореден път се питам как е възможно някой да боядиса стените в подобен грозен цвят. Когато стигам до вратата, вмъквам тихичко ключа в ключалката. Езичето се дръпва с алармиращо силно щракване.

Затаявам дъх, питайки се дали Пеги е чула този звук и ако е така, какво ще направи. Но когато не чувам нищо в продължение на няколко секунди, опитвам следващата ключалка.

Тя също се отваря лесно, което означава, че сега вече би трябвало да мога да вляза в апартамента. Завъртам топката и се опитвам да отворя вратата, но тя не помръдва.

Олеле, какво става? Може пък Пеги изобщо да не е заключвала вратата и сега аз, вместо да отключа, съм заключила. Не че това ми изглежда в стила на Пеги, но за всеки случай решавам да завъртя ключа в обратната посока.

Същата работа. Вратата се придвижва точно на една стотна от сантиметъра, а след това отказва да помръдне по-нататък, сякаш някой я е подпрял с някаква тежка мебел.

„Божичко, резето!“ — сещам се и в гърдите ми се надига паника. Това е метална пластина, която минава през вратата и касата и може да бъде дръпната само отвътре. Предполага се, че трябва да я използваме само в краен случай, като например ядрен удар, затъмнение или атака на зомбита. Но очевидно Пеги бе решила да наруши собственото си тъпо правило, за да ми даде урок.

Мамка му! Сега или трябва да я събудя, или да спя в коридора на блока!

Започвам да драскам лекичко по вратата.

— Лил! — просъсквам с надеждата, че Лил е будна и ще ме чуе. — Лил!

Нищо.

Отпускам се бавно на пода и подпирам гръб о стената. Толкова много ли ме мрази тази хазяйка? И защо? Какво толкова съм й сторила?

Минава още половин час. Предавам се. Свивам се на кълбо с любимата си чанта в скута и се опитвам да заспя.

А после сигурно съм заспала, защото следващото, което чувам, е шепотът на Лил:

— Кари, добре ли си?

Отварям очи, чудейки се къде съм се озовала и какво изобщо правя в този коридор.

И после си спомням за хазяйката и за проклетото й резе.

Лил поставя пръст на устните си и ми прави знак да вляза.

— Благодаря! — изобразявам само с устни аз.

Тя ми кима беззвучно и тихо затваря вратата. Заковавам се на място, очаквайки раздвижване откъм стаята на Пеги. Нищо. Тишина.

После дръпвам резето и заключвам всички ни вътре.

Изпълнена със самодоволство от победата, която очевидно смята за нейна, на следващата сутрин хазяйката спи чак до девет часа. А това предоставя на Затворниците от Второ авеню един извънреден час в леглото.

Но когато Пеги стане, няма начин някой да пропусне този факт. И макар че тишината в началото на деня надали може да се нареди сред силните й страни, тази сутрин тя се оказва в особено добро настроение.

Поради което с пълно гърло изпълнява песни от мюзикъли.

Обръщам се в така нареченото си легло и почуквам тихичко по шперплатовата стена. Лил ми отвръща, с което показва, че и тя е будна и че също е чула песнопенията.

Плъзгам се надолу под завивката и я дръпвам чак до носа си. Може пък ако лежа неподвижно на леглото и си метна възглавницата върху главата, Пеги няма да ме забележи. Когато бяхме малки, със сестрите ми бяха довели този номер до съвършенство. Но за съжаление вече отдавна съм прехвърлила размерите на детството, а Пеги, с нейните хитри очички като на врана, няма начин да не забележи издутините под завивката. Дали пък да не взема да се скрия под леглото, а?

А, не! Тази ситуация вече става абсурдна!

Писна ми! Ще се изправя очи в очи с хазяйката и ще си изясним нещата! Изпълнена с безразсъдна смелост, аз скачам от леглото и надавам ухо до стената.

Душът плющи, но въпреки шума чувам съвсем ясно стържещия глас на Пеги, изпълняваща (представете си, моля ви се!) „Чувствам се красива“ от „Уестсайдска история“.

Заемам позиция с ръка върху бравата.

Накрая душът спира. Представям си как Пеги се бърше с хавлиената кърпа и маже тялото си с кремове. Пренася тоалетните си принадлежности в тоалетна чантичка от стаята си, където предпочита да ги държи. Поредното напомняне, че никой не трябва да използва безценните й притежания.