Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Ще отида на гости у Саманта Джоунс!

— Коя е тази? — пита Лил.

— Жената, която през първия ми ден в Ню Йорк ме прибра в апартамента си — пояснявам. — Не си ли спомняш? Братовчедката на Дона Ладона? Даде ми назаем двайсет долара. Та ще отида да й ги върна.

Това, разбира се, е само извинение. Както, за да се измъкна от този ад тук, така и да си поговоря с нея за Бърнард.

— Добра идея — промърморва Лил, оставя огледалото и се усмихва. Оставам с впечатлението, че не е чула и думица от онова, което казах.

Отварям чантата си, за да върна обратно листа, и откривам сгънатата покана за партито в Пък Билдинг. Размахвам я пред очите й.

— Това парти е тази вечер! Трябва да отидем! — провиквам се.

„И ако Бърнард се обади, може да го вземем с нас“ — допълвам наум.

Лил ме поглежда скептично и отбелязва:

— В Ню Йорк всяка вечер има партита.

— Изобщо не се съмнявам — контрирам я аз. — Но възнамерявам да отида на всяко едно от тях.

Сградата от стъкло и стомана, в която работи Саманта, е отблъскващ бастион на сериозния бизнес. Климатиците във фоайето са пуснати едва ли не на замръзване. Сигурно затова повечето хора, които се щурат насам-натам из него, изглеждат недоволни и сърдити. Откривам името на компанията, която ми е дала Саманта — „Слоуви, Динол Едвъртайзинг“ — и поемам с асансьора до двайсет и шестия етаж.

От пътуването с асансьора леко ми прилошава. Никога досега не съм се качвала толкова високо. Ами ако нещо стане и асансьорът пропадне до долу?

Но като че ли никой друг около мен не споделя тревогите ми. Всички са приковали очи върху цифрите, които се сменят на таблото над вратата, обозначаващи етажите. Физиономиите на всички до един са целенасочено безизразни, съзнателно отбягващи факта, че са най-малко половин дузина хора в пространство с размерите на градски килер.

Обаче на мен този подход нещо не ми се отдава. Успявам да уловя погледа на една жена на средна възраст, притиснала към гърдите си няколко папки. Усмихвам й се, обаче тя бързо извръща очи.

След това ми минава през ума, че внезапната ми поява на работното място на Саманта може би не е сред най-блестящите ми хрумвания. Въпреки това, когато вратите на асансьора се разтварят, аз светкавично се измъквам и се понасям в тръс по покрития с мек килим коридор, докато накрая не откривам две огромни врати с надписа на компанията. От едната страна има голямо бюро, зад което седи дребна жена с черна коса, стърчаща като шипове. Тя автоматично ми взема мярката и след само една идея повече от нормалното пита:

— С какво мога да ви помогна?

Гласът й е стържещ. Звучи така, сякаш говори не с устата, а с носа си.

Ситуацията е крайно притеснителна. С колебливо гласче, предназначено да покаже, че се надявам да не я притеснявам, изричам:

— Саманта Джоунс? Само искам да…

Тъкмо се каня да кажа, че съм дошла да й върна двайсетте долара в плик, когато жената ми показва диванчето отсреща и вдига телефона.

— Посетител за Саманта — изрича с тих вой в слушалката. Пита ме за името и кимва. — Асистентката й ще дойде да ви вземе — допълва уморено. После вдига книга с меки корици и започва да чете.

Рецепцията е украсена с рекламни плакати, някои от които като че ли датират чак от 50-те години. Определено съм изненадана, че Саманта Джоунс си има собствена асистентка. Не ми изглежда достатъчно стара, за да бъде шеф на когото и да било, но може би братовчедка й Дона Ладона не ме е излъгала, когато ми каза, че тя е „важна клечка в рекламата“.

След няколко минути се появява млада жена, облечена в тъмносин костюм, светлосиня риза с две връвчици, завързани по средата, и сини мокасини.

— Последвайте ме! — заповядва. Аз скачам и се понасям след нея през лабиринт от работни килийки, звънящи телефони и крясъците на някакъв мъж.

— Като гледам, тук май на никого не му е весело — решавам да се направя на умница аз.

— Защото наистина не ни е весело — срязва ме асистентката и се заковава пред вратата на малък офис. — С изключение на Саманта — добавя. — Тя винаги е в добро настроение.

Саманта вдига глава и ми прави знак с ръка да седна на стола пред нея. Разположена е зад огромно бяло бюро и носи тоалет, който е почти идентичен с този на асистентката й, само дето подплънките на сакото й са доста по-големи. Вероятно такъв е йерархичният код — колкото по-големи са подплънките ти, толкова по-важна клечка си. Притиснала е между главата и рамото си огромна слушалка и нарежда в нея: