Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Когато става въпрос за мъжете — започва важно тя, — всичко се свежда до тяхното его! Затова, когато скъсах с Чарли, той побесня. Не можеше да повярва, че съм го напуснала. Което не му остави никакъв друг избор, освен да ми падне на колене. Аз, естествено, се опъвах известно време. „Чарли — казах, — знаеш, че съм луда по теб, но ако сама не уважавам себе си, кой друг ще ме уважава?! Затова, ако наистина ти пука за мен — но имам предвид и като човек, а не само като любовница, — ще се наложи да го докажеш. Ще трябва да вземеш решение !“

— И той взе ли? — питам със светнали очи, приседнала на ръба на стола.

— Е, очевидно — тръсна глава тя и размаха ръката с пръстена си. — Добре, че „Янките“ стачкуваха.

— „Янките“ ли?

— Както вече ти казах, той е вманиачен на тема бейзбол. Не можеш да си представиш колко бейзболни мачове ми се е наложило да изтърпя през последните две години! Лично аз предпочитам футбола, но издържах. Повтарях си, че един ден това мое търпение ще ми се отплати. Както и стана. При отсъствието на бейзболни мачове обаче Чарли вече нямаше какво да го разсейва и… ето резултата! — Отново размаха ръката с пръстена си.

Възползвам се от възможността да отворя темата за Бърнард.

— Ти знаеше ли, че Бърнард Сингър е бил женен?

— Разбира се. Беше женен за Марджи Шепърд, актрисата. Защо? Да не би да си го виждала скоро?

— Снощи — промърморих и се изчервих.

— И?

— Целунахме се.

— Само толкова? — поглежда ме разочаровано тя.

Помествам се неловко в стола си и изломотвам:

— Е, все пак се запознахме съвсем скоро.

— В последно време Бърнард е доста объркан. Което не е изненадващо, като се има предвид, че Марджи го съсипа. Изневери му с един от актьорите в неговата пиеса.

— Ужас! — ахвам аз.

Саманта свива рамене и пояснява:

— Вестниците веднага гръмнаха, така че трудно би могло да се нарече тайна. За Бърнард ситуацията не беше от най-приятните, но както винаги съм казвала, няма такова нещо като лоша реклама. Освен това Ню Йорк е малък град. По-малък и от най-малкия, ако питаш мен.

Кимвам предпазливо. Усещам, че срещата ни е към края си.

— Исках да ти върна двайсетте долара, които ми даде — изричам бързо и бръквам в джоба си. Изваждам една банкнота от двайсет долара и й я подавам.

Тя я поема и се усмихва. А след това се разсмива. И изведнъж ми се прищява и аз да мога да се смея така — едновременно знаещо и звънливо.

— Изненадана съм — казва накрая. — Не очаквах да видя повече нито теб, нито двайсетте си долара.

— Исках също така и да ти благодаря. Задето ми даде назаем парите, задето ме заведе на онова парти и задето ме запозна с Бърнард. Ако някога мога да направя нещо за теб…

— Не, няма нужда — кимва тя и се изправя.

Изпраща ме до вратата и подава ръка.

— Късмет! — казва. — И ако някога ти се наложи да вземеш назаем други двайсет долара… е, знаеш къде да ме намериш!

— Сигурна ли си, че никой не е звънял? — питам Лил най-малко за стотен път.

— Прибрах се в два часа. Оттогава насам телефонът не е звъннал нито веднъж.

— Може и вече да се е обаждал. Докато си била при приятелката на майка си. В болницата.

— По това време Пеги си е била вкъщи — напомня ми съквартирантката ми.

— Може да се е обадил, а Пеги да не иска да ми каже. Нарочно.

Лил започва да реши косата си и по едно време изрича:

— И защо да го прави?

— Може би защото ме мрази? — подсказвам, докато полагам гланц на устните си.

— Не забравяй, че срещата ви е била едва снощи — напомня ми Лил. — Мъжете никога не се обаждат още на следващия ден. Обичат да те държат в напрежение.

— Обаче аз не обичам да ме държат в напрежение. А и той каза, че ще се обади… — Не довършвам, защото точно в този момент телефонът звъни. — Той е! — изкрещявам. — Можеш ли да се обадиш първо ти?

— Защо? — промърморва Лил.

— Защото не искам да издавам нетърпението си. Не искам да си помисли, че цял ден стоя на телефона и го чакам да се обади.

— Дори да е точно така? — поглежда ме Лил, но въпреки това вдига телефона. Чакам нетърпеливо. Тя кимва и ми подава слушалката с думите: — Баща ти е.

Разбира се. Винаги ще подбере най-неподходящия момент. Вчера му се обадих и му оставих съобщение по Миси, обаче той не ми звънна. Ами ако Бърнард се опита да се свърже с мен, докато говоря с баща си, а телефонът се окаже зает?

— Здрасти, татко — въздъхвам в слушалката.

— Здрасти, татко ли? Така ли поздравяваш баща си? На когото не си се обадила нито веднъж, откакто отиде в Ню Йорк?