Кандис Бушнел - Лятото и градът

Лил ме оглежда неуверено и аз едва сега си давам сметка колко жалка изглеждам в нейните очи — вместо да седя и да пиша, аз обикалям магазините. Но защо се опитвам да избегна работата си? Да не би да се страхувам, че започна ли, ще се изправя очи в очи с липсата си на писателски талант?

Тръшвам се в нишата на прозореца и внимателно изхлузвам сандалите си.

— Изминала съм сигурно петдесет пресечки и краката ми буквално отидоха — пояснявам, а след това, сякаш опитвайки се сама да се убедя, допълвам: — Но си струваше.

— Аз пък завърших стихотворението — казва небрежно Лил.

Усмихвам се, сдържайки завистта си. Аз ли съм единствената, която трябва да се бори със себе си, за да напише нещо? Лил като че ли не влага никакво усилие в тази работа. Сигурно защото има много по-голям талант от моя.

— Поръчах китайска храна — казва. — Свинско „Му шу“. Остана ми много, така че, ако си гладна, хапни.

— О, Лил! Не мога да ям от твоята храна!

— Няма нужда от официалности — свива рамене тя. — Пък и освен това трябва да ядеш. Как очакваш да работиш, ако си гладна?

Тук вече е напълно права. Освен това така ще спечеля още няколко свободни минути без писане.

Лил присяда на леглото ми, докато аз нагъвам китайската храна директно от кутийката.

— Никога ли не се плашиш? — питам я по едно време.

— От какво? — поглежда ме изумено тя.

— За това, че не си достатъчно добра.

— Имаш предвид в писането ли?

Кимвам и пояснявам:

— Ами ако аз съм единствената, която си мисли, че може, докато никой друг не се чувства така? Ами ако съм се заблуждавала…

— О, Кари! — усмихва се съквартирантката ми. — Не знаеш ли, че всички писатели се чувстват така? Страхът е част от работата ни, мила!

Тя си взема хавлията и се насочва към банята и докато се къпе, аз успявам да скалъпя една страница, а после и втора. Написвам заглавие: „Дом.“ После го задрасквам и пиша: „Моят нов дом.“ Незнайно защо, но това някак си ми напомня за Саманта Джоунс. Представям си я върху огромно легло с балдахин, облечена в изискано копринено бельо и похапваща си шоколадчета — така въображението ми рисува начина, по който тя си прекарва уикендите.

Прогонвам тези мисли от главата си и се опитвам да се концентрирам, обаче пулсирането в краката ми вече е толкова непоносимо, че не успявам да си събера мислите от болка.

— Лил? — чукам на вратата на банята. — Имаш ли аспирин?

— Не мисля — провиква се в отговор тя.

— По дяволите! — Пеги би трябвало да има някъде аспирин. — Може ли да вляза? — питам.

Лил е потопена във ваната, скрита под два пръста сапунени мехурчета. Отварям аптечката. Нищо. Оглеждам се и погледът ми пада върху затворената врата на стаята на хазяйката.

„Недей!“ — казвам си, припомняйки си последното правило на Пеги. Забранено ни е да влизаме в стаята й. По каквато и да било причина. И при каквито и да било обстоятелства. Стаята й е забранена територия за нас.

Предпазливо открехвам вратата.

— Но какво правиш, за бога? — изпищява Лил, грабва хавлията си и изскача от ваната. Раменете й са покрити със сапунени мехурчета.

Поставям пръст на устните си, за да я накарам да замълчи, и прошепвам:

— Пеги е толкова стисната, че сигурно и аспирина си крие в нейната стая.

— Ами ако разбере, че някой го е пипал?

— Даже и Пеги не би могла да бъде чак толкова луда — продължавам да шепна и отварям вратата малко по-широко. — Човек трябва да е тотална откачалка, че да брои аспирините в шишенцето си. Освен това не ти ли се иска да видиш как изглежда стаята й?

Щорите са спуснати, така че ми трябва известно време, докато очите ми се нагодят към сумрака. И когато това става, изписквам от ужас.

Цялото легло на хазяйката ни е покрито с мечки. Не с истински мечки, разбира се, а с всевъзможни вариации на плюшени мечета. Има големи мечки и малки мечета, мечета с ракети за тенис и мечета с престилчици. Мечета с розова козина и мечета с наушници. Има дори едно, което прилича на изработено изцяло от парцали.

— Това ли е голямата й тайна? — възкликва разочаровано Лил. — Мечета?

— Все пак тя е жена на средна възраст! Колко жени на средна възраст държат толкова много плюшени играчки в стаята си, а?

— Може да си ги колекционира — отбелязва Лил. — Много хора колекционират играчки, ако не знаеш.

— Не и нормалните. — Вземам розовото мече и го вдигам пред лицето на Лил. — Здравей! — изричам с детско гласче. — Казвам се Пеги и искам да те запозная с някои от моите правила! Обаче първо трябва да си сложа гумения костюм и…