Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Не можеш просто да си тръгнеш, без да имаш къде да отидеш!

— Не се притеснявай, Лил, ще се оправя — настоявам аз, но с много по-голяма увереност, отколкото всъщност изпитвам.

Вдигам ръка и спирам такси.

— Кари, недей! — провиква се Лил, докато напъхвам куфара и пишещата си машина на задната седалка.

Таксиджията се обръща и пита:

— Закъде?

Затварям очи и се смръщвам.

Трийсет минути по-късно стоя под поройния дъжд на улицата и се оглеждам. Какво си въобразявах, за бога?!

Саманта не си е вкъщи. Давам си сметка, че тайничко съм си мислела, че ако Саманта не си е у дома, бих могла да отида у Бърнард и да се оставя на милостта му. Обаче сега, след като се изръсих толкова много за такси, нямам пари за второ.

По гърба ми се стича обилна вадичка вода. Китайската ми роба е подгизнала, а аз съм уплашена и нещастна, но се опитвам да си повярвам, че всичко ще бъде наред. Представям си как дъждът изчиства града, като междувременно отнася със себе си и Пеги.

Но следващата разтърсваща гръмотевица запраща мислите ми в съвсем друга посока. Усещам, че съм обстрелвана от парченца лед. Дъждът се е превърнал в градушка, което ще рече, че трябва да намеря къде да се скрия.

Повличам куфара си до ъгъла, където на дъното на малка стълба забелязвам малък магазин. Първоначално не съм много сигурна дали дори е магазин, обаче после виждам надпис, който гласи: „Никакво ресто! Няма нужда да питате!“ Надниквам през витрината и забелязвам лавица, покрита с шоколадови десертчета. Отварям вратата и влизам.

Зад плексигласовата бариера седи странен, безкосмест мъж, който прилича повече на сварено цвекло. В пластмасата има малък отвор, където можеш да пъхнеш парите си. Аз капя и мокря целия под, но на мъжа очевидно не му прави впечатление.

— Какво ще желаете, момиченце? — пита.

Оглеждам се объркано. Отвътре магазинът се оказва още по-мъничък и от вън. Стените са тънки, а в задната му част има врата, заключена с катинар.

Потрепервам и питам:

— Колко струва едно „Хърши“?

— Двайсет и пет цента.

Бръквам в джоба си, вадя монета от двайсет и пет цента и я пъхвам през дупката. После си вземам десертчето и започвам да беля обвивката. Осъзнавам, че тя е доста прашна, и изведнъж се изпълвам със съжаление към гологлавия човечец. Очевидно бизнесът му не върви особено. Питам се как въобще успява да оцелее.

След това обаче се питам дали аз ще успея да оцелея. Ами ако Саманта не се прибере тази вечер? Ами ако вече се е преместила в апартамента на Чарли?

Не, трябва да се прибере. Просто е длъжна. Затварям очи и си я представям облегната на бюрото й. „Ти наистина си пиле голишарче“ — казва.

А после, сякаш със силата на мисълта си съм накарала нещата да се случат, на ъгъла спира такси и от него излиза Саманта. Стиска куфарчето си до гърдите, свела глава, за да се защити от дъжда. Но после внезапно спира, сигурно осъзнавайки, че няма никакъв смисъл. Или може би просто се сеща за нещо.

— Хей! — изкрещявам аз, отваряйки вратата на магазинчето, и се втурвам към нея, размахвайки ръце. — Аз съм!

— Какво? — стряска се тя, но после бързо възвръща самообладанието си. — Аха, значи си ти — кимва, подсушавайки лицето си. — И какво правиш тук?

Събирам последните остатъци от самоувереността си и свивам рамене, сякаш стоенето по хорските ъгли под дъжда ми е обичайното занимание.

— Питах се…

— Изритали са те от квартирата ти — казва делово тя.

— Откъде знаеш?

Тя се разсмива и отговаря:

— От куфара и от факта, че си мокра до кости. Освен това тъкмо такава е съдбата на пилетата голишарчета. Господи, Кари, какво ще те правя такава, а?

— Ти си жива! — хвърля се на врата ми Лил.

— Разбира се, че съм жива — изричам небрежно, сякаш всеки ден ми се случва да ме изхвърлят от квартирата ми. Стоим пред колежа и всеки момент се каним да влезем.

— Много се притесних за теб — казва тя, отстъпва крачка назад и ме оглежда. — Не изглеждаш много добре.

— Махмурлук — обяснявам. — Неизбежно.

— Завърши ли разказа си?

Изсмивам се. Гласът ми звучи така, сякаш са го изстъргали от тротоара.

— Кога? — поглеждам я многозначително.

— Трябва да кажеш на Виктор какво ти се е случило!

— Виктор ли? И откога започна да го наричаш на малко име?

— Че защо? Нали и без това се казва така? — промърморва тя и се насочва към входа на колежа.

Снощи бях на седмото небе, когато Саманта се появи и ме спаси. Била решила да даде на Чарли една свободна вечер, за да увеличи напрежението. И каква бе радостта ми, когато, наред с всичко, свободната вечер на Чарли се оказа и свободна вечер на Саманта и че тя очаква от мен да я придружа! Притесненията ми започнаха едва тогава, когато осъзнах, че под „свободна вечер“ тя разбира цялата нощ.