Кандис Бушнел - Лятото и градът

Първо ме заведе в заведение, наречено „Една пета“. Интериорът приличаше на туристически лайнер и макар на теория заведението да бе ресторант, никой не ядеше. Както постепенно ми се изясни, тузарските ресторанти на Ню Йорк не са места за ядене, а места, където отиваш, за да те видят . Първите питиета ни ги сервира барманът, а оттам нататък двама пичове започнаха да ни купуват следващите, а след това някой реши, че всички трябвало да се грабнем и да отскочим до някакъв клуб. Казваше се „Ксенон“ и там всички изглеждаха пурпурни под черната светлина. Беше доста забавно, защото никой не се държеше така, сякаш е пурпурен, и тъкмо когато бях започнала да свиквам с обстановката, Саманта намери други хора, които отиваха в клуб, наречен „Светецът“, та накрая всички се натъпкахме в едно такси и отпрашихме за въпросното местенце. Там пък таванът беше боядисан като небе и всичко се осветяваше от миниатюрни лампички. Дансингът се въртеше като грамофонна плоча и хората непрекъснато изпадаха от него. По едно време се озовах насред танцуваща група мъже, които носеха перуки, и изгубих Саманта. Обаче после я открих в тоалетната, където от всяка кабинка се носеха стенания на хора, правещи секс. После танцувах върху един високоговорител и обувките ми паднаха и не можах да ги намеря, а Саманта ме накара да си тръгна без тях, защото заяви, че била много гладна, и така се озовахме в поредното такси, с нова порция непознати хора, а Саманта накара таксиджията да спре пред една двайсет и четири часова дрогерия в Китайския квартал, за да провери дали случайно не продават обувки. Колкото и да не беше за вярване, продаваха, само дето се оказаха бамбукови чехлички. Пробвах ги заедно с една островърха шапка, което очевидно толкова развесели компанията, че накрая всички се сдобиха с бамбукови чехлички и островърхи шапки. И после, по крайно мистериозен начин, се нанизахме обратно в таксито, което ни отведе до метален вагон-ресторант, където ядохме бъркани яйца.

Доколкото си спомням, прибрахме се някъде към пет сутринта. Бях прекалено уплашена, за да се осмеля да погледна часовника, но съм сигурна, че птиците вече бяха пропели. Кой да допусне, че в Ню Йорк имало толкова много шибани птици?! Предположих, че при този шум никога няма да мога да заспя, затова станах и започнах да пиша на машината си. Петнайсетина минути по-късно Саманта се появи от стаята си, избутвайки на главата си кадифена маска за сън, и промърмори:

— Кари, какво правиш?

— Пиша.

— Би ли оставила това занимание за сутринта, ако обичаш? — простена тя. — Не можеш да си представиш само какви крампи имам! Неслучайно ги наричат „проклятието“!

— Разбира се — кимнах леко притеснена. Последното, което исках, бе да ядосвам било нея, било крампите й.

Та сега, следвайки Лил по стълбите на колежа, съм изпълнена с огромно чувство за вина. Крайно време е да започна да пиша! Крайно време е да подходя сериозно към този курс!

Остават ми само петдесет и шест дена, за бога!

Подтичвам след Лил и я потупвам по рамото.

— Бърнард обади ли се? — питам.

Тя поклаща глава и ме поглежда съжалително.

Днес имаме удоволствието да чуем творбата на Капоти Дънкан. Предвид състоянието ми, това е последното, което ми трябва. Отпускам глава върху ръцете си и се чудя как ще издържа днешния семинар.

— „Между пръстите си тя държеше бръснач. Парче стъкло. Парче лед. Спасителят. Слънцето беше луна. Ледът се превърна в сняг, когато тя го плъзна по себе си — пилигрим, изгубен насред виелицата!“ — Капоти оправя очилата си и се усмихва самодоволно.

— Благодарим ви, Капоти — изрича Виктор Грийн. Седи отпуснат в един стол в задния край на стаята.

— Няма защо — махва снизходително Капоти, сякаш се е уморил да ни демонстрира благоволението си. Присвивам очи и го оглеждам, опитвайки се да открия какво толкова намират у него и Лил, и всички останали момичета в Ню Йорк, включително моделите. Той действително има изненадващо солидни, мъжествени ръце — от онзи тип ръце, които изглеждат така, сякаш знаят как да размахват весла или да зачукват пирони, или да те дръпнат от ръба на дълбока пропаст. Жалко, че тези черти не се хармонизират и от характера му.

— Някакви коментари относно разказа на Капоти? — пита Виктор. Аз се обръщам и поглеждам мръснишки автора. „Да — идва ми да изкрещя. — Имам коментар. Разказът му е пълна отврат! Дотолкова, че ми идва да повърна.“ Надали на този свят има нещо, което да мразя повече от история за идеалното момиче, в което всички момчета се влюбват, но което накрая се самоубива. Защото е пълна трагедия. И като се замисли човек, тази героиня е абсолютна откачалка. Но момчетата, разбира се, не го виждат. Единственото, което виждат, е нейната красота. И тъгата й.