Кандис Бушнел - Лятото и градът

Ами ако (сърцето ми се свива) Виктор Грийн е прав? Ако от мен не става писател?

Запалвам цигара и тръгвам напред.

Защо изобщо дойдох в Ню Йорк? Защо внезапно реших, че ще мога да превзема този град?

Крача бързо и спирам само за да запаля следващата цигара. Докато се добера до Шестнайсета улица, май съм изпушила половината кутия.

Усещам, че ми се гади.

Едно е да пишеш за училищния вестник, а съвсем друго — да пишеш в Ню Йорк. Това е съвсем различно ниво. Това е планина, на чийто връх се мъдрят само малцина успели като Бърнард, а всичко надолу са масата мечтатели и драскачи като мен.

А после има и хора като Виктор, които не се страхуват да ти кажат, че ти никога няма да стигнеш до този връх.

Захвърлям фаса си на тротоара и ожесточено го смачквам с крак. По булеварда минава камион и надува клаксона си.

— Писна ми! — пищя безпомощно аз, а писъкът ми се смесва с воя на клаксона.

Няколко човека ме поглеждат, но отминават. Аз съм просто поредният откачалник по улиците на Ню Йорк.

Продължавам бясно по тротоара към апартамента на Саманта, вземам стълбите по две наведнъж, отключвам трите ключалки и се хвърлям в леглото. Което ме кара за пореден път да се почувствам като натрапник. Намирам се върху легло с балдахин с черна кувертюра и чаршафи, които Саманта нарича копринени и обяснява, че предотвратявали образуването на бръчки. Само дето чаршафите са изработени от някакъв особено хлъзгав полиестер, така че ми се налага да ги притисна с крак за една от колоните на леглото, за да не им позволя да се свлекат на пода.

Сграбчвам една възглавница и я притискам върху лицето си. Мисля си за Виктор Грийн, мисля си и за Бърнард. И за това колко сама съм всъщност. И как непрекъснато ми се налага да се измъквам сама от дълбините на отчаянието, за да си дам кураж и да опитам още веднъж. Заравям лице във възглавницата.

Може би трябва да се откажа. Може би трябва да се прибера у дома. И след два месеца да замина за университета „Браун“.

При мисълта да напусна Ню Йорк гърлото ми се свива. Ще позволя ли на думите на Виктор Грийн да ме накарат да си тръгна? Трябва да поговоря с някого. Но с кого?

С онова момиче. Червенокосото. Онова, което намери чантата ми. Изглежда ми като човек, който би могъл да има какво да каже за моята ситуация. Тя мрази живота, а точно сега аз напълно споделям чувствата й.

Как се казваше? Ах, да — Миранда. Миранда Хобс. Сякаш чувам гласа й в ума си: „Х-о-б-с.“

Вдигам телефона и набирам „Телефонни услуги“.

— Независимо какво твърдят хората, истината е, че всички мъже са едно огромно разочарование — отбелязва Миранда Хобс и стрелва с гневен поглед корицата на новия „Космополитън“. — „Как да Го хванем и задържим“ — чете. — Ха! — провиква се отвратено.

Връща списанието обратно на мястото му и допълва:

— А дори и да успееш да Го хванеш — и защо всичко около въпросната персона трябва да се изписва с главна буква, сякаш е самият Господ Бог, а?! — аз мога лично да ти гарантирам, че обикновено Той не си струва да бъде задържан!

— Ами Пол Нюман! — питам, отброявам четири долара и ги подавам на касиерката. — Сигурна съм, че той си струва да бъде задържан. Или поне Джоан Удуърд смята така.

— Първо на първо, никой не може да каже какво става между двама души в един брак. И второ, той е актьор. Което означава, че по дефиниция е нарцистичен тип. — Оглежда неуверено пакетчето с пилешки бутчета и пита: — Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

Слагам пилешките бутчета, ориза и доматите в една чанта, като се преструвам, че не разбирам причината за тревогата й. Ако трябва да бъда честна, и аз малко се притеснявам за това пилешко. Освен че е твърде малък, този супермаркет надали може да се нарече особено чист. Може би затова никой в Ню Йорк не готви.

— А не смяташ ли, че всеки е по малко нарцистичен тип? — питам. — Според мен единственото, за което си мисли всеки от нас, е за себе си. Такава е човешката природа.

— Така ли смяташ? — пита Миранда, докато продължава да оглежда кориците на списанията по рафтовете. — „Как да се спасим от стриите по бедрата за трийсет дена“, „Устни за целуване“, „Как да разберем какво наистина си мисли Той“. Е, аз веднага мога да ви кажа какво наистина си мисли той — нищо!

Разсмивам се — отчасти, защото тя донякъде е права, и отчасти, защото съм превъзбудена от началото на едно ново приятелство.

Това е втората ми събота в Ню Йорк. Едно от нещата, които никой не ти казва, е как градът се изпразва през уикендите. Саманта заминава с Чарли за Хамптънс, а дори Лил казва, че щяла да ходи до „Адирондакс“ Аз пък си казах, че вълненията за седмицата са ми предостатъчни, а освен това трябва да пиша.