Кандис Бушнел - Лятото и градът

И наистина писах — поне за няколко часа. След това обаче ми стана самотно. Стигнах до извода, че самотата в Ню Йорк е от особен тип, защото, като се замислиш за милионите хора навън, които ядат, ходят по магазините, кината или музеите с приятелите си, ти става доста чоглаво, че не си сред тях.

Пробвах да се свържа с Маги, която замина за лятото в Южна Каролина, обаче сестра й каза, че била на плаж. После се опитах да говоря с Уолт. Той пък бил в Провинстаун. Обадих се дори на баща си, но единственото, което той ми каза, е как вероятно съм нямала търпение да замина за „Браун“ през есента и че би искал да поговори повече с мен, обаче имал среща.

Щеше ми се да можех да му кажа колко ми е трудно в този курс по творческо писане, но си знаех, че няма никакъв смисъл. Той и без това никога не се е интересувал от моето писане. Винаги е бил убеден, че просто минавам през поредната си пубертетска фаза, която ще надживея, когато вляза в университета.

След това се заех да разгледам гардероба на Саманта. Открих чифт ботуши „Фиоручи“ в неоновосиньо, за каквито открай време съм си мечтала, но те се оказаха твърде големи за мен. Открих също така и старо кожено мотористко яке, което ми се стори от предишния й живот — какъвто и да е бил той.

Накрая реших пак да опитам да открия Миранда Хобс. От четвъртък насам се бях опитвала да се свържа с нея три пъти, обаче никой не вдигаше.

Но както стана ясно, съботите й са свободни от протестни действия, защото вдигна още на първото позвъняване.

— Ало? — изрече с подозрителен глас.

— Миранда? Здравей, обажда се Кари Брадшоу.

— О!

— Питах се… Какво правиш сега? Искаш ли да пийнем по кафе или нещо подобно?

— Не знам.

— О! — казах аз разочарована.

После тя сигурно ме съжали, защото попита:

— Къде живееш?

— В Челси.

— Аз съм на Банк Стрийт. Наблизо има едно кафене. Стига да не ми се налага да се качвам на метрото, не бих имала нищо против да се видим.

Прекарахме два часа в това кафене, постепенно откривайки хиляди общи неща помежду си. Например, че и двете сме учили в гимназиите на родните си градове. И че и двете като малки сме обичали книгата „Консенсусът“. Когато й казах, че познавам авторката — Мери Гордън Хауърд, тя се засмя и отбеляза:

— Не знам защо, но нещо ми подсказваше, че я познаваш.

И после, по време на поредното кафе, и двете започнахме да се зареждаме със странното усещане, че ще станем приятелки.

След това решихме, че сме гладни, но освен това признахме една пред друга, че нямаме много пари. Оттук и идеята ми да си сготвим сами вечерята.

— Защо списанията причиняват всичко това на жените? — жалва се сега тя, загледана в корицата на „Вог“. — Това са машини за създаване на чувство за несигурност! Опитват се да накарат жените да си мислят, че не са достатъчно добри. А когато жените не се чувстват достатъчно добри, познай какво става!

— Какво? — питам, като вземам торбата с продуктите за готвене.

— Печелят мъжете! Именно така ни държат във вечно потисничество! — заключава тържествено тя.

— Само дето проблемът с женските списания е в това, че са написани от жени — изтъквам очевидното.

— Това само идва да покаже колко надълбоко се е пропил този заговор! Мъжете са превърнали жените в съзаклятници в собствената си робия! Така де, ако тръгнеш да пилееш времето си в мисли за космите на краката, как ще успееш да превземеш света, а?!

Иска ми се да й напомня, че бръсненето на краката отнема не повече от пет минути, които ти предоставят достатъчно време за превземане на света, обаче си знам, че въпросът, който задава, е по-скоро риторичен.

— Сигурна ли си, че съквартирантката ти няма да има нищо против да ти дойда на гости? — пита Миранда.

— Тя не ми е точно съквартирантка. Сгодена е. Живее с приятеля си, а и без това през уикенда е в Хамптънс.

— Блазе ти! — отбелязва Миранда, когато тръгваме по стъпалата към петия етаж. На площадката на третия обаче вече се задъхва. — Как успяваш да се справиш с тези стъпала всеки божи ден? — простенва.

— Не ми пука, щом вече не живея при Пеги.

— Тази Пеги звучи като чудовище. Хора като нея трябва да ходят на психотерапия.

— Сигурно го прави, но няма ефект.

— Тогава ще трябва да си намери нов психоаналитик — пуфти Миранда. — Мога да й препоръчам моя.

— Ти ходиш на психоаналитик? — поглеждам я изненадано, докато вадя ключовете си.

— Разбира се. Ти не ходиш ли?

— Не. Защо?

— Защото всеки трябва да ходи на психоаналитик. В противен случай непрекъснато повтаряш едни и същи нездравословни модели.