Кандис Бушнел - Лятото и градът

— Може би защото е важно?

— О!

— Освен това работя в центъра за жени, жертви на домашно насилие. Ако си направиш труда да станеш доброволец при нас, гарантирам ти, че преживяното ще те разтърси дотолкова, че ще разруши веднъж завинаги спокойния ти еснафски свят! — изрича тя достатъчно високо, за да надвика музиката.

— Ама… това не те ли кара да мислиш, че всички мъже са лоши?

— Ни най-малко. Аз знам , че всички мъже са лоши!

Нямам никаква представа защо изобщо водя този разговор, но просто не мога да й позволя да си тръгне.

— Ами любовта? Искам да кажа, как можеш да се обвържеш с приятел или съпруг, когато знаеш всички тези неща?

— Добър въпрос — просъсква тя, отпива пак от бирата си и оглежда злобно дискотеката.

— Бях напълно сериозна, когато казах, че искам да ти благодаря! — опитвам се да надвикам тонколоните. — Може ли да те почерпя с нещо някой ден? Кафе или нещо друго? Искам да ми разкажеш повече за… работата си.

— Ти сериозно ли? — поглежда ме подозрително тя.

Кимвам ентусиазирано.

— Окей — предава се накрая тя. — Можеш да ми се обадиш, ако искаш.

— Как се казваш?

След кратко колебание тя отговаря:

— Миранда Хобс. Х-о-б-с. От „Телефонни услуги“ ще ти дадат номера ми.

И докато тя се отдалечава, аз кимвам и завъртам въображаема телефонна шайба във въздуха.

— Китайска коприна. От 30-те години.

Опипвам нежно синия плат и обръщам халата. На гърба е избродиран златен дракон. Халатът вероятно струва много повече, отколкото мога да си позволя, но въпреки това решавам да го пробвам. Ръкавите увисват от двете ми страни като прибрани криле. Бих могла да полетя в този разкош.

— Добре ви стои — отбелязва продавачът. Макар че „продавач“ надали е подходяща дума за тип с карирани панталони, черна тениска и широкопола шапка. По-подходящо би било да се нарече „доставчик“ или може би „дилър“.

Намирам се в антикварен магазин за дрехи, наречен „Старата дама“. Името се оказва удивително подходящо.

— Откъде вземате тези неща? — питам. Не ми се иска да събличам халата, но се страхувам да попитам за цената.

Собственикът свива рамене и отговаря:

— Обикновено ги носят хората. Предимно от техни възрастни роднини, които вече са починали. Често боклукът на един е съкровище за друг.

— Прав сте — кимвам. Събирам смелост и питам: — И колко струва този халат, между другото?

— За вас ли? Пет долара.

— О! — въздъхвам и измъквам ръце от нежните ръкави.

Той се поклаща лекичко, оглежда ме и пита:

— Колко можете да дадете?

— Три долара?

— Три и петдесет — отсича той. — Тази вехтория се подхвърля в магазина ми от месеци. Крайно време е да се отърва от нея.

— Дадено! — възкликвам.

Излизам от магазина, все така с красивия халат, и се насочвам обратно към квартирата.

Когато тази сутрин се опитах да се изправя очи в очи с пишещата си машина, пак ударих на камък. Семейство значи. Мислех, че бих могла да опиша собственото си, но незнайно защо изведнъж усетих близките си като напълно чужди хора, едва ли не французи. Това от своя страна ме накара да се сетя за френския ресторант, а оттам — и за Бърнард. И за това, че все още не ми се е обадил. По едно време ми се искаше да му се обадя, но си наложих да не показвам слабост. После мина още един час, през който си оправях маникюра, сплитах и разплитах косата си и оглеждах лицето си за черни точки.

— Какво правиш? — обади се по едно време Лил.

— Имам писателски блокаж.

— Няма такова нещо като писателски блокаж! — отсече авторитетно тя. — Щом не можеш да пишеш, значи просто нямаш какво да кажеш. Или подсъзнателно избягваш някаква тема.

— Хммм — отбелязах замислено и стиснах една пъпка, питайки се дали пък в крайна сметка от мен ще стане писател.

— Недей! — изпищя Лил, загледана в ръцете ми. — Не си стискай пъпките! Ще стане още по-лошо! Защо просто не излезеш да се поразходиш, а?

И така, излязох. И знаех точно къде да отида. Чак до квартала на Саманта, където зърнах онзи магазин за стари дрехи на Седмо авеню.

Улавям отражението си в близката витрина и спирам, за да му се насладя. Надявам се халатът да ми донесе късмет и да отприщи музата ми. Защото започвам да се изнервям. Не искам в крайна сметка да се окажа сред деветдесет и деветте процента провалили се студенти, за които говореше Виктор.

— Господи! — провиква се Лил. — Изглеждаш така, сякаш те е газил валяк!

— И се чувствам така, сякаш ме е газил валяк — промърморвам. — Обаче виж какво си имам! — И се завъртам, за да й покажа новата си придобивка.