Кандис Бушнел: Лятото и градът

— Може и така да се каже — отвръща той и плъзва три чисто новички двайсетдоларови банкноти към мен. — Това би трябвало да ти стигне. Можеш да ми ги върнеш, когато пристигнеш през есента в „Браун“.

Местя поглед от банкнотите към лицето му. Не, не се шегува. Напълно сериозен е.

— От „Таймс“ решиха да ме изпратят във Вашингтон, до края на лятото. И тъй като там ще имам възможността да направя истински репортажи, не можех да не се съглася.

Вцепенявам се. Не знам дали да го поздравя за издигането, или да го смъмря, че ме изоставя.

А после, бавно, но сигурно, осъзнавам факта на дезертьорството му. И сякаш изведнъж загубвам почва под краката си. Джордж е единственият човек в Ню Йорк, когото наистина познавам. Разчитах, че именно той ще ми покаже някои неща и ще ме ориентира. Какво ще правя сега без него?

Сякаш разчел мислите ми, той изрича:

— Ще се оправиш. Само се придържай към основните си задължения. Ходи на лекции и си пиши домашните. И се постарай повече да не се замесваш с разни откачалници, става ли?

— Става — кимвам. По принцип това не би било проблем, освен ако не броим факта, че и аз самата съм си малко откачалка.

Джордж поема куфара ми и двамата се запътваме към бяла тухлена кооперация зад ъгъл. Над входа е опъната опърпана зелена тента с надпис „Уиндзор Армс“.

— Не било чак толкова лошо — отбелязва Джордж. — Съвсем почтено местенце.

Зад стъклената врата на входа зърваме редица звънци. Натискам онзи, който е обозначен като 15 Е.

— Да? — чува се писклив глас от интеркома.

— Тук е Кари Брадшоу.

— Аха! — изрича гласът по начин, от който и най-прясното мляко би станало на извара. — Крайно време беше!

Джордж ме целува по бузата. Чува се жужене и вътрешната стъклена врата се отваря.

— Късмет! — пожелава ми той и ми дава последния си ценен съвет: — Нали веднага ще се обадиш на баща си? Не можеш да си представиш колко е притеснен!

— С Кари Брадшоу ли говоря? — Гласът в телефонната слушалка звучи момичешки, но и рязко, като че ли обаждащият се е леко раздразнен.

— Дааа — изричам предпазливо, питайки се кой ли би могъл да ме търси точно тук. Днес е втората ми сутрин в Ню Йорк и дори още не съм се явила на лекции.

— Чантата ти е в мен! — съобщава тържествено момичето.

— Какво? — Едва не изпускам слушалката.

— Е, по-полека, де! Открих я в кофата за боклук. Някой я е наклепал цялата с лак за нокти. Помислих си дали да не я оставя в боклука, обаче после си казах: „Какво бих желала най-силно, ако някога си изгубя чантата?“ Та затова се обаждам.

— Как ме открихте?

— По адресника ти. Беше си все така в чантата. Ако си я искаш, от десет нататък ще бъда пред „Сакс“ — казва непознатата. — Няма начин да не ме познаеш. Имам червена коса. Боядисах я в същото червено като консервите на „Кембъл“. В чест на Валери Соланас. — Замълчава. — „Манифестът на отрепките“? Анди Уорхол?

— О, да бе — промърморвам. Нямам абсолютно никаква представа какви ги приказва. Обаче за нищо на света няма да призная невежеството си. Освен това непознатото момиче ми звучи някак си… странно.

— Хубаво. Значи ще се видим пред „Сакс“ — казвам, но преди да съм успяла да я попитам за името, тя затваря.

Ура! Знаех си! През цялото време, откакто ми откраднаха чантата „Кари“, ме глождеше някакво предчувствие, че ще си я върна. Нещо като в онези книги за манипулиране на съзнанието — визуализирай онова, което искаш, и то ще ти се даде.

— Ъхъм!

Вдигам очи и погледът ми веднага попада върху грижливо изтърканото и порозовяло лице на моята хазяйка — Пеги Майърс. Натъпкана е в сив гумен костюм, който я кара да прилича на наденичка. А в комбинация със зачервеното си кръгло лице прилича повече на човечето на „Мишлен“.

— Този разговор изходящ ли беше? — повишава глас хазяйката.

— Не — отсичам леко обидена. — Обадиха ми се.

Въздишката й представлява перфектната комбинация от раздразнение и разочарование.

— Не преговорихме ли вече правилата?

Аз кимвам и отварям широко очи, преструвайки се на ужасно уплашена от нея.

— Всички телефонни разговори трябва да се провеждат в дневната! И никой разговор не трябва да трае повече от пет минути! Пет минути са напълно достатъчни, за да си кажеш всичко, което имаш за казване. И всички изходящи обаждания трябва да бъдат записвани своевременно в бележника, поставен до телефона!

Да бе, своевременно. Хубава дума.

— Някакви въпроси? — пита хазяйката.