Исабел Алиенде: Градът на зверовете

— Да, от химиотерапията. За предпочитане е да се отреже наведнъж, вместо да гледаш как обилно пада. Това е най-малкото, сине, ще порасне отново. Седни, трябва да поговорим.

— Прости ми, татко… Ще работя, за да възстановя всичко, което счупих.

— Добре, предполагам, че си имал нужда да излееш мъката си. Няма да говорим повече за това, има други, по-важни неща, които трябва да ти кажа. Налага се да заведа Лиза в една болница в Тексас; там ще я подложат на дълго и сложно лечение. Там е единственото място, където могат да го направят.

— А после ще оздравее ли? — попита загрижено момчето.

— Надявам се, Александър. Естествено, ще отида с нея. Ще трябва да напуснем за известно време къщата.

— Какво ще стане със сестрите ми и с мен?

— Андреа и Никол ще живеят при баба Карла. Ти ще отидеш при майка ми — обясни бащата.

— Кейт? Не искам да ходя при нея, татко! Защо да не остана със сестрите си? Баба Карла поне умее да готви…

— Три деца са много за тъща ми.

— На петнайсет години съм, татко, достатъчно голям съм, за да ме попиташ поне за мнението ми. Не е честно да ме пращаш при Кейт, сякаш съм пакет. Винаги става така, ти взимаш решенията и аз трябва да ги изпълнявам. Вече не съм дете! — добави ядосан Алекс.

— Понякога се държиш като дете — възрази Джон Колд, сочейки порязаната ръка.

— Беше инцидент, на всеки може да се случи. Ще се държа добре при Карла, обещавам ти.

— Знам, че си мирен, сине, но понякога губиш самообладание.

— Казах ти, че ще платя това, което счупих! — изкрещя Алекс, удряйки с юмрук по масата.

— Виждаш ли как губиш контрол? Във всеки случай, Александър, това няма нищо общо с поразиите в стаята ти. Всичко е уговорено предварително с тъща ми и с майка ми. Вие тримата ще трябва да отидете при бабите, няма друг изход. Ще заминеш за Ню Йорк след няколко дни — каза бащата.

— Сам?

— Сам. Опасявам се, че оттук нататък много неща ще трябва да правиш сам. Ще си вземеш и паспорта, защото мисля, че те чака едно истинско приключение с майка ми.

— Къде?

— По Амазонка…

— По Амазонка! — възкликна Алекс ужасен. — Гледах един документален филм за Амазонка, там е пълно с комари, каймани и бандити. Има всякакви болести, включително и проказа!

— Предполагам, че майка ми знае какво върши; тя не би те завела на място, където животът ти ще бъде застрашен, Александър.

— Кейт е способна да ме напъха в река, пълна с пирани, татко. С баба като моята, неприятели не ми трябват — измърмори момчето.

— Съжалявам, но, така или иначе, ще трябва да отидеш, сине.

— А училището? В период на изпити сме. Освен това не мога да изоставя оркестъра от днес за утре…

— Трябва да бъдем гъвкави, Александър. Семейството ни преживява криза. Знаеш ли кои са китайските знаци, за да се напише криза! Опасност плюс възможност. Може би опасността от болестта на Лиза ти предоставя невероятна възможност. Върви да си събереш багажа.

— Какво да събирам? Това, което имам, не е много — измънка Алекс, все още ядосан на баща си.

— Тогава ще вземеш малко. Сега отиди да целунеш майка си, която е много по-разстроена от това, което се случва. На Лиза й е далеч по-трудно, отколкото на всеки един от нас, Александър. Трябва да бъдем силни като нея — каза тъжно Джон Колд.

Допреди няколко месеца Алекс се чувстваше щастлив. Никога не бе проявявал особено любопитство и не се бе опитвал да наднича отвъд сигурните граници на своето съществуване; смяташе, че ако не прави щуротии, всичко ще се подреди някак си. Имаше непретенциозни планове за бъдещето, искаше да стане известен музикант, като дядо си Джоузеф Колд, да се ожени за Сесилия Бърнс в случай, че тя приеме, да има две деца и да живее близо до планините. Беше доволен от живота си, като ученик и спортист бе добър, макар и не отличен, бе дружелюбен и не се забъркваше в сложни проблеми. Смяташе, че е напълно нормален човек, най-малкото в сравнение с родените изверги, каквито имаше по този свят, като онези момчета, които влязоха с автомати в един колеж в Колорадо и избиха своите съученици. Нямаше нужда да отива толкова далеч — и в неговото училище имаше неколцина нагли типове. Не, той не беше от тях. Истината е, че единственото, което желаеше, бе да се върне към живота отпреди няколко месеца, когато майка му беше здрава. Не искаше да отива в Амазонка с Кейт Колд. Тази баба малко го плашеше.

Два дни по-късно Алекс се сбогува с мястото, където бяха преминали петнайсетте години на неговото съществуване. Отнесе със себе си образа на майка си, застанала на вратата на къщата, с шапка, покриваща бръснатата й глава, усмихваща се и махаща с ръка за сбогом, докато сълзите й се стичаха по бузите. Изглеждаше дребничка, уязвима и красива, въпреки всичко. Момчето се качи на самолета, мислейки си за нея и за ужасяващата вероятност да я загуби. Не! Не мога да го допусна, трябва да мисля позитивно, майка ми ще оздравее — шептеше отново и отново по време на дългото пътуване.