Исабел Алиенде - Градът на зверовете

Няколко секунди момчето остана смразено от изумление, без да разбира сцената, без да знае какво означава косата по пода, остриганата глава или този бръснач в ръката на баща му, който проблясваше на милиметри от приведения врат на майка му. Когато успя да дойде на себе си, ужасен вик се надигна у него и вълна от бяс го разтърси целия. Втурна се срещу Джон Колд, поваляйки го с един удар на земята. Бръсначът описа дъга във въздуха, профуча, одрасквайки челото му, и се заби в пода. Майка му започна да го вика, като го дърпаше за дрехата, за да го отблъсне, докато той нанасяше слепешком удари, без да вижда къде попадат.

— Всичко е наред, сине, успокой се, нищо не се е случило — умоляваше Лиза Колд и се опитваше да го задържи с остатъка от силите си, докато баща му пазеше главата си с ръце.

Най-сетне гласът на майка му достигна до неговото съзнание и гневът му мигом се изпари, отстъпвайки на смущението и ужаса от това, което бе сторил. Изправи се и отстъпи, олюлявайки се; после хукна да бяга и се заключи в стаята си. Издърпа бюрото и залости вратата, като си запуши ушите, за да не чува гласовете на родителите си, които го викаха. Дълго време остана опрян на стената, със затворени очи, опитвайки се да контролира урагана от чувства, който го разтърсваше. След това пристъпи към методично разрушаване на всичко, каквото имаше в стаята. Махна афишите от стените и ги скъса един по един, взе бейзболната си топка и я запрати срещу картините и видеото, натроши колекцията си от стари коли и самолети от Първата световна война; изтръгна страниците от книгите си, изтърбуши с швейцарското си войнишко ножче дюшека и възглавниците; наряза с ножица дрехите си и спалното бельо и накрая започна да тъпче лампата, докато не я направи на парчета. Довърши разрушението без бързане, методично, мълчаливо — като някой, който изпълнява фундаментална задача, й се спря едва когато силите му свършиха и нямаше нищо повече за трошене. Подът беше покрит с перушина и пълнеж от дюшека, със стъкла, хартии, парцали и парчета от играчки. Смазан от емоциите и усилието, легна сред цялото това крушение, свит като охлюв, с глава между коленете, и плака, докато заспа.

Александър Колд събуди часове по-късно от гласовете на сестрите си и му трябваха минути, за да си спомни случилото се. Поиска да запали лампата, но тя беше строшена. Доближи се пипнешком до вратата, спъна се и изруга, като усети, че в ръката му се беше забило парче стъкло. Не помнеше, че бе преместил писалището, и трябваше да го изблъска с цялото си тяло, за да отвори вратата. Светлината от коридора озари бойното поле, в каквото се бе превърнала стаята му, и видя учудените лица на сестрите си на прага.

— Стаята ли си подреждаш, Алекс? — присмя се Андреа, докато Никол си закриваше лицето, за да заглуши смеха си.

Алекс им затвори вратата под носовете и седна на пода да размисли, като притискаше порязаната си ръка с пръсти. Идеята да умре от загуба на кръв му се стори примамлива — поне нямаше да се наложи да застане пред родителите си след това, което беше направил, но после размисли. Реши, че трябва да промие раната си, преди да се инфектира. Освен това вече започваше да го боли, явно се беше порязал дълбоко, можеше да си докара тетанус… Излезе с олюляваща се походка, опипом, защото едва виждаше, очилата му се бяха загубили по време на произшествието и очите му бяха подути от плач. Появи се в кухнята, където бяха останалите от семейството, включително майка му с памучна забрадка, вързана на главата, което й придаваше вид на бежанка.

— Съжалявам… — промърмори Алекс с поглед, забит в пода.

Лиза потисна едно възклицание при вида на изцапаната с кръв риза на сина си, но когато мъжът й даде знак, хвана двете момичета за ръце и ги отведе, без да каже дума. Джон Колд се доближи до Алекс, за да се погрижи за наранената му ръка.

— Не знам какво ми стана, татко… — промърмори момчето, без да се осмели да вдигне поглед.

— И мен ме е страх, сине.

— Ще умре ли мама? — попита Алекс с изтънял глас.

— Не знам, Александър. Сложи ръката си под струята със студена вода — нареди му бащата.

Джон Колд изми кръвта, прегледа порязаното и реши да инжектира упойка, за да извади стъклата и да го зашие. Алекс, който обикновено прималяваше само при вида на кръв, сега понесе лечението, без да гъкне, благодарен, че в семейството има лекар. Баща му постави дезинфекциращ крем и му превърза ръката.

— Във всички случаи косата на мама щеше да окапе, така ли? — попита момчето.