Исабел Алиенде: Градът на зверовете

През последните седмици, откакто майка му се разболя, една жена идваше да чисти, но този ден беше предупредила, че заради бурята няма да дойде. Във всеки случай от нея нямаше много полза, тъй като къщата все беше мръсна. Още отвън се забелязваше, че е занемарена. Имението сякаш тъгуваше. Запуснатият вид започваше от градината и се разпростираше в стаите — до последното кътче.

Алекс чувстваше, че семейството му се разпада. Сестра му Андреа, която от малка беше по-различна от останалите момичета, бе станала неузнаваема и часове наред се губеше в своя измислен свят, в който имаше вещици, дебнещи от огледалата, и извънземни, плуващи в супата. Не й подхожда вече на възрастта, мислеше си той, на дванадесет години би трябвало да проявява интерес към момчетата, или да си продупчи ушите например. А пък Никол, най-малката в семейството, се занимаваше с колекционирането на нещо като зоологическа градина, сякаш искаше да компенсира липсата на внимание, което майка й не беше в състояние да й даде. Хранеше няколко борсуци и сорили, които обикаляха из къщата; беше осиновила шест осиротели котета и ги държеше скрити в гаража, спаси живота на една голяма птица със счупено крило и държеше в една кутия еднометров смок. Ако майка й намереше смока, би умряла на място от страх, макар че това беше малко вероятно да се случи, защото когато не беше в болницата, Лиза Колд прекарваше деня в леглото.

Като се изключат палачинките на баща му и едни сандвичи с риба тон и майонеза, специалитет на Андреа, от месеци в семейството никой не готвеше. В хладилника имаше само портокалов сок, мляко и сладолед; вечер поръчваха по телефона пица или китайска храна. В началото беше почти купон, защото всеки ядеше, когато му скимнеше, предимно сладко, но вече на всички им липсваше здравословното хранене от нормалните времена. През тези месеци Алекс успя да усети колко голямо беше присъствието на майка му и как тежеше сега нейното отсъствие. Липсваха му както лекият й смях и нежността й, така и нейната строгост. Беше по-взискателна и по-хитра от баща му: невъзможно беше да я заблудиш, защото имаше „трето око“, за да вижда и незабележимото. Не се чуваше вече гласът й, тананикащ на италиански, нямаше музика, нито цветя, нито онова типично ухание на живопис и на току-що изпечени бисквити. Преди майка му успяваше да работи с часове в ателието си, да поддържа безупречна къщата и да чака с курабийки децата; сега едва-едва се надигаше за малко, обикаляше стаите с разсеян вид, сякаш не разпознаваше обстановката, измършавяла, със сенки около подпухналите очи. Платната й, които по-рано приличаха на истински цветни експлозии, сега стояха забравени на поставките и маслото съхнеше в тубите. Лиза Колд сякаш се бе смалила, беше като някакъв мълчалив призрак.

Алекс нямаше вече кого да помоли да му почеше гърба или да му повдигне духа, когато се будеше с чувството, че е хлебарка. Баща му не беше човек на ласките. Излизаха заедно да катерят планини, но говореха малко; а и Джон Колд се беше променил, както всички в семейството. Вече не беше ведрата личност от по-рано; често се дразнеше не само от децата си, но и от жена си. Понякога гръмогласно укоряваше Лиза, че не яде достатъчно, или че не си взима лекарствата, но веднага се разкайваше за избухването си и натъжен я молеше за прошка. Тези сцени разстройваха Алекс: не понасяше да гледа майка си без сили и баща си с очи, пълни със сълзи.

Когато пристигна по обед вкъщи, с изненада видя камионетката на баща си, който по това време винаги работеше в клиниката. Влезе през кухненската врата, вечно без ключ, с намерението да хапне нещо, да си вземе флейтата и да хукне обратно към училището. Огледа се наоколо и видя единствено втвърдените остатъци от снощната пица. Решен да засити глада си, се насочи към хладилника, търсейки чаша мляко. В този момент чу хлипането. Отначало помисли, че са котетата на Никол в гаража, но после си даде сметка, че звукът идваше от стаята на родителите му. Без да има намерение да ги шпионира, почти автоматично се приближи и побутна леко открехнатата врата. Това, което видя, го втрещи.

В средата на стаята се намираше майка му по нощница и боса, седнала на една табуретка, с лице между дланите, и плачеше. Баща му, прав зад нея, държеше стар бръснач, който бе принадлежал на дядото. Дълги черни кичури коса покриваха пода и крехките рамене на майка му, а обръснатият й череп блестеше като мраморен на бледата светлина, процеждаща се през прозореца.