Исабел Алиенде: Градът на зверовете

— Здравей! Сам ли си? — доближи се до него едно момиче.

Момичето носеше брезентова торба през рамо, шапка, нахлупена до веждите, ноктите й бяха боядисани в синьо и имаше сребърна халка, пробождаща носа й. Алекс остана втренчено очарован — беше почти толкова хубава, колкото тайната му любов Сесилия Бърнс, като се изключат парцаливите й панталони, войнишките й ботуши и по-скоро мръсният й и изгладнял вид. Единствената й горна дреха беше късо яке от изкуствена кожа с цвят на портокал, което едвам й стигаше до кръста. Не носеше ръкавици. Алекс измърмори някакъв неясен отговор. Баща му го беше предупредил да не говори с непознати, но това момиче не можеше да представлява никаква заплаха, беше едва няколко години по-голямо, почти толкова слабо и ниско като майка му. В действителност до нея Алекс се почувства силен.

— Къде отиваш? — настоя непознатата, запалвайки цигара.

— В къщата на баба ми, живее на ъгъла на Четиринадесета улица и Второ авеню. Знаеш ли как да стигна дотам? — опита се да разузнае Алекс.

— Разбира се, аз отивам в същата посока. Можем да вземем автобуса. Аз съм Моргана — представи се девойката.

— Никога не съм чувал подобно име — забеляза Алекс.

— Сама си го избрах. Тъпата ми майка ми е дала едно толкова вулгарно име, каквато е тя самата. А ти? Как се казваш? — попита, издухвайки пушек през ноздрите си.

— Александър Колд. Викат ми Алекс — отговори, леко скандализиран, че говори за семейството си с такива думи.

В продължение на десетина минути чакаха на унилата, потрепвайки с крака в снега, за да се стоплят; Моргана се възползва от това, за да изложи сбито резюме на своя живот: от години вече не ходела на училище — то било само за тъпаци; избягала от дома си, защото не понасяла втория си баща, който бил една противна свиня.

— Ще се включа в рок състав, това е мечтата ми — добави. — Единственото, от което имам нужда, е електрическа китара. Каква е тази кутия, която носиш вързана на раницата си?

— Флейта.

— Електрическа?

— Не, с батерии — присмя се Алекс.

Точно когато ушите му вече се превръщаха в ледени висулки, се появи автобусът и двамата се качиха. Момчето плати билета си и получи рестото, докато Моргана тършуваше ту в единия, ту в другия джоб на своето портокалово сако.

— Портмонето ми! Май са ми го откраднали… — запелтечи.

— Съжалявам, момиче. Ще трябва да слезеш — нареди й шофьорът.

— Не е моя вината, че са ме обрали — избухна почти с крясъци тя пред смутения Алекс, който изпитваше ужас при мисълта, че може да привлече вниманието на околните.

— И аз не съм виновен. Обърни се към полицията — отвърна сухо шофьорът.

Момичето разтвори брезентовата си торба и изпразни цялото й съдържание на входа на превозното средство: дрехи, козметика, пържени картофки, разнообразни кутии и пакетчета с най-различни размери и едни обувки с високи токчета, които сякаш принадлежаха на друг човек — толкова беше трудно да си я представиш с тях. Прегледа всяха част от дрехите с поразителна мудност, като обръщаше дрехата наопаки, отваряше всяка кутийка и всяко пакетче, тръскаше бельото пред погледите на всички. Алекс се извърна, още по-смутен. Не му се искаше хората да си помислят, че това момиче и той са заедно.

— Не мога да чакам цяла нощ, момиче. Трябва да слезеш — повтори шофьорът, този път със заплашителна интонация. Моргана не му обърна внимание. Беше си съблякла оранжевото яке и ровеше подплатата, докато останалите пътници в автобуса започнаха да протестират заради забавянето.

— Дай ми назаем! — поиска най-накрая тя, обръщайки се към Алекс.

Момчето усети как ледът от ушите му се стопява и предположи, че те са започнали да се оцветяват, както се случваше в кулминационни моменти. Те бяха неговата прокоба: тези уши винаги го издаваха, особено когато стоеше пред Сесилия Бърнс — момичето, в което беше влюбен от детската градина, без да има каквато и да било надежда за взаимност. Алекс бе стигнал до заключението, че няма никаква причина Сесилия да се спре на него, след като можеше да избира сред най-добрите атлети на колежа. Той не се отличаваше с нищо, единствените му таланти бяха да се катери по планините и да свири на флейта, но нито едно момиче с малко ум в главата не се интересуваше от планини и флейти. Беше му отредено да я обича мълчаливо до края на живота си, освен ако не се случеше чудо.

— Дай ми назаем за билет — повтори Моргана.

При нормални обстоятелства за Алекс нямаше голямо значение дали ще си загуби парите, но в този момент не беше в състояние да проявява щедрост. От друга страна, реши той, няма мъж, който би могъл да изостави една жена в такава ситуация. Стигаха му точно, за да й услужи, без да прибягва до банкнотите, сгънати в ботушите му. Плати втория билет. Моргана му отправи шеговита целувка с върха на пръстите си, изплези се на шофьора, който я гледаше възмутен, събра си бързо нещата и последва Алекс към задната седалка на превозното средство, където седнаха заедно.