Исабел Алиенде - Градът на зверовете

Александър Колд стоеше на летището в Ню Йорк сред забързана тълпа, която минаваше покрай него, влачеше куфари и дисаги, блъскаше се и се настъпваше. Половината се движеха с клетъчни телефони, залепени на ухото, говореха като умопобъркани във въздуха и приличаха на автомати. Беше сам, с раницата на гърба си и с една смачкана банкнота в ръката. Носеше още три, сгънати и поставени в ботушите му. Баща му го беше посъветвал да е предпазлив, защото този огромен град не беше като селището на калифорнийския бряг, където живееха и където никога нищо не се случваше. Трите Колдови деца бяха израсли на улицата, там играеха с другите деца, познаваха всички и влизаха в къщите на съседите като в собствения си дом.

Момчето беше пътувало шест часа, пресичайки континента от единия до другия му край, седнало до един потящ се дебелак, чиито тлъстини преливаха извън седалката и стесняваха наполовина неговото пространство. През цялото време човекът се навеждаше с мъка, протягаше ръка към една чанта с провизии и се заемаше да дъвче някакъв сладкиш като нито му позволяваше да спи, нито да гледа кротко филма. Алекс се чувстваше страшно уморен, броеше часовете, които оставаха до приключването на това изпитание, докато най-сетне се приземиха и успя да опъне краката си. Слезе с облекчение от самолета, търсейки с поглед баба си, но не я видя на вратата, както очакваше.

Един час по-късно Кейт Колд все още не се появяваше и Алекс започна наистина да се притеснява. Беше я викал два пъти по високоговорителя, без да получи отговор, и сега трябваше да смени банкнотата си за монети и да използва телефона. Зарадва се на добрата си памет: успя да си спомни номера без колебание, така, както помнеше и нейния адрес, без никога да е бил там, само от картичките, които от време на време й пишеше. Телефонът на баба му звъня дълго, докато той се стараеше със силата на мисълта си да накара някой да го вдигне. „Какво да правя сега?“ — промърмори разстроен. Хрумна му да позвъни на баща си и да го помоли за напътствия, но междуградският разговор можеше да му струва всичките джобни. От друга страна, не му се искаше да се държи като сополанко. Какво можеше да направи баща му от толкова далеч? Не, не трябва да се паникьосва, само защото баба му беше малко закъсняла, каза си той. Не е изключено да я е хванало задръстването или може да обикаля да го търси из летището и да са се разминали, без да се видят.

Мина още половин час и тогава усети такъв гняв срещу Кейт Колд, че ако му се появеше пред очите, сигурно би я нагрубил. Спомни си дебелашките шеги, които тя години наред си правеше с него, като кутията шоколадови бонбони, пълни с лютив сос, която му изпрати за един рожден ден. Няма нормална баба, която би си направила труда да извади със спринцовка съдържанието на всеки бонбон, да го замени с табаско, да увие шоколадите в станиол и да ги постави обратно в кутията, само за да се пошегува с внуците си.

Спомни си също страшните истории, с които ги плашеше, когато ги посещаваше и как настояваше да ги разказва на тъмно. Сега тези измислици вече не бяха толкова въздействащи, но като малък едва не умираше от страх. Сестрите му все още сънуваха кошмари с вампири и зомбита, избягали от гробовете си, които тази баба злодей призоваваше в мрака. В същото време не можеше да отрече, че бяха пристрастени към злокобните й приказки. Не се уморяваха също да я слушат как разказва за опасностите, били те истински или измислени, с които се бе сблъсквала по време на пътуванията си по света. Любимият й разказ беше за един питон в Малайзия, дълъг осем метра, който погълнал фотоапарата й. „Жалко, че не е глътнал теб, бабо“ — коментира Алекс първия път, когато чу разказа, но тя не се обиди. Същата тази жена го научи да плува за по-малко от пет минути, като го бутна в един басейн, когато беше на четири години. Излезе от другата страна с плуване от едното отчаяние, но можеше и да се удави. Неслучайно Лиза Колд ставаше много нервна, когато свекърва й идваше на гости: трябваше да удвои бдителността си, за да запази здравето на своите деца.

След час и половина чакане на летището Алекс вече не знаеше какво да прави. Представи си колко би се наслаждавала Кейт Колд, ако го види така разтревожен, и реши да не й доставя такова удоволствие; трябваше да действа като мъж. Оправи дрехите си, намести раницата на раменете си и излезе на улицата. Контрастът между топлината, глъчката и ярката светлина в сградата и студа, тишината и мрака на нощта навън едва не го събори. Не предполагаше, че зимата в Ню Йорк може да бъде толкова неприятна. Носеше се миризма на бензин, тротоарът беше покрит с мръсен сняг и ледена виелица шибаше лицето като с игли. Даде си сметка, че от вълнението при раздялата със семейството си беше забравил ръкавиците и шапката, които никога не му се бе налагало да използва в Калифорния и които пазеше в един сандък в гаража заедно с останалата част от ски екипировката. Усети пробождане в раната на лявата ръка, която не го бе притеснявала до този момент, и си помисли, че ще трябва да си смени превръзката веднага щом пристигне при баба си. Нямаше представа на какво разстояние беше нейният апартамент, нито колко би му струвал пътят с такси. Нужна му беше карта, но не знаеше откъде да я намери. С вледенени уши и ръце, пъхнати в джобовете, стигна до спирката на автобусите.