Исабел Алиенде - Паула

Чуй ме, Паула, ще ти разкажа една история, та когато се събудиш, да не се почувстваш изгубена.

Семейната легенда започва в началото на миналия век, когато един як баски моряк хвърля котва край бреговете на Чили с глава, замаяна от величави проекти, и закрилян от майчиния си медальон на шията; ала защо да се връщаме толкова назад, достатъчно е да кажем, че той се превърнал в родоначалник на непокорни жени и мъже със здрави за труд мишци и чувствителни сърца. Някои, с гневлив характер, починали с пяна на уста, но може би причината не била бяс, както разправяли злите езици, а някоя местна чума. Купили плодородни земи в близост до столицата, които с течение на времето покачили цената си; придобили известен финес, вдигнали богаташки къщи с паркове и обточени с дървета алеи, взели да омъжват дъщерите си за богати креолци, а синовете си пращали да учат в строги религиозни колежи, и така с годините станали част от една горда аристокрация на земевладелци, която господствала повече от век, докато веянията на модернизма и появата на технократи и търговци не я изместили от власт. Един от тези потомци бил моят дядо. Родил се с добро потекло, ала баща му издъхнал рано, покосен от необясним изстрел с пушка; никога не се разкрили подробности около случката през онази зловеща нощ — дали е било дуел, отмъщение или любовна злополука, във всеки случай семейството му останало без средства и понеже бил най-големият син, дядо ми трябвало да напусне училище и да търси работа, за да издържа майка си и да се грижи за възпитанието на по-малките си братя. Много по-късно, когато се превърнал в заможен господин, пред когото хората сваляли шапка, той ми довери, че най-лошата бедност е тази с якичка и вратовръзка, защото човек трябва да я прикрива. Той винаги бил безупречно облечен с дрехите на баща си, преправени по негова мярка, с колосана яка и съвършено изгладени костюми, за да не личи овехтелият плат. Тези години на теглила закалили характера му, той повярвал, че животът не е нищо друго освен безкрайно усилие и труд и че почтеният човек не може да ходи по белия свят, без да помага на ближния. Още оттогава придобил съсредоточения израз и принципността, характерни за него; бил изкован от същия твърд като камък материал на дедите си и подобно на мнозина от тях стъпвал здраво по земята, при все че частица от душата му се реела из бездните на мечтите. Затова се влюбил в баба ми, най-малка рожба измежду дванайсет деца, кое от кое по-ексцентрично и обаятелно като Тереса например, на която в края на живота й взели да никнат криле на светица, а когато починала, за една нощ изсъхнали всички розови храсти в Японския парк; или като Амбросио — голям дявол и ненадминат любовник, който в моменти на великодушие се събличал на улицата и дарявал дрехите си на бедните. Като дете непрекъснато слушах разкази за дарбата на баба ми да предсказва бъдещето, да чете чужди мисли, да разговаря с животните и да мести предмети с поглед. Разправят, че веднъж преместила маса за билярд в салона, но всъщност единственото нещо, което съм видяла да се движи в нейно присъствие, бе една незначителна по размери захарница, която при следобедния чай се плъзгаше без посока по масата. Тези нейни качества будели страх и въпреки че била чаровна девойка, претендентите за ръката й ги обземала уплаха в нейно присъствие, ала за дядо ми телепатията и телекинезията били невинни развлечения и по никакъв начин не представлявали сериозна пречка за брака му с нея; безпокояла го единствено разликата във възрастта — тя била много по-млада от него и когато се запознал с нея, още играела на кукли и не се отделяла от една захабена възглавничка. Толкова много я бил гледал като малко момиченце, че открил своята страст едва в деня, когато я видял с дълга рокля и прибрани коси; в този миг любовта, разгаряща се от години, му се разкрила, потапяйки го в такава криза на стеснителност, че той престанал да я посещава. Тя отгатнала душевното му състояние още преди самият той да разплете кълбото на собствените си чувства и му написала писмо — първото от многобройните писма, които щяла да му изпраща в решителните моменти на техния живот. Това не било парфюмирано послание с цел опипване на терена, а кратка бележка, написана с молив върху лист от тетрадка, в която го питала без увъртания дали иска да стане неин мъж и в случай, че да, кога. Няколко месеца по-късно отпразнували сватбата. Булката се явила пред олтара като видение от отминали времена, пременена в дантела с цвят на слонова кост и с безразборно затъкнати в кока й восъчни портокалови цветчета; щом я видял, дядо ми решил, че ще я обича безотказно до края на дните си.