Исабел Алиенде - Паула

Майка ми, израснала в привилегирована среда, където жените не вземали участие в икономическите въпроси, се окопала в залостената си къща, изтрила сълзите на изоставена съпруга и пресметнала, че поне известно време нямало да умре от глад, защото разполагала със съкровището от сребърни подноси, които един по един можела да продава, за да плаща сметките. Била сама с три невръстни деца в чужда страна, заобиколена от необясним разкош и без петак в портмонето, ала била прекалено горда, за да моли за помощ. Така или иначе, посолството било нащрек и веднага се разбрало, че Томас е изчезнал и е оставил семейството си в банкрут. Доброто име на държавата било в опасност и не можело да допуснат репутацията на чилийски дипломат да бъде окаляна, а още по-малко жена му и Децата му да бъдат изхвърлени на улицата от кредиторите. Консулът се явил пред семейството с указания да ги изпрати обратно в Чили с възможно най-голяма дискретност. Ти отгатна, Паула, става дума за чичо Рамон, твоят дядо принц и пряк потомък на Исус Христос. По негови собствени думи, той беше един от най-грозните мъже от своето поколение, но аз мисля, че преувеличава; не казвам, че е красив, но това, което му липсва като външност, го компенсира в излишък с интелект и чар, а освен това с годините придоби много достойнство. По времето, когато го изпратиха да ни помогне, беше мършав господин със зеленикав тен, с мустак като на морж и мефистофелски вежди, баща на четири деца и практикуващ католик — нито сянка от митичния герой, в който по-късно щеше да се превърне, когато смени кожата си подобно на смок. Маргара отворила вратата на посетителя и го отвела в стаята на госпожата, която го посрещнала в леглото, заобиколена от трите си деца, все още отпаднала от раждането, но с целия драматичен блясък и кипяща жизненост на своята младост. Господин консулът, който едва познавал съпругата на своя колега — виждал я бил все бременна и с отнесен вид, който не предразполагал към сближаване, — застинал на вратата, раздиран от противоречиви вълнения. Докато я разпитвал за подробности около положението й и излагал плана за репатрирането й, сърцето в гърдите му препускало като разярен бик. Като пресметнал, че не съществува по-покоряваща жена на света и недоумяващ как може мъжът й да я е изоставил, при положение че той самият би дал живота си за нея, въздъхнал, сломен от ужасната несправедливост, която отредила да я срещне толкова късно. Тя го изгледала продължително.

— Добре, ще се върна в бащиния си дом — съгласила се накрая.

— След няколко дни ще отплава кораб от Каляо за Валпараисо, ще се постарая да намеря билети — изломотил той.

— Ще пътувам с трите си деца, Маргара и кучето. Не зная дали това бебе, което се роди доста слабо, ще оцелее по време на плаването — и въпреки че очите й блестели от сълзи, тя не допуснала да се разплаче.

Като искра през съзнанието на Рамон блеснали образите на съпругата му, на децата, на баща му, който обвинително го сочел с показалец, и на вуйчо му свещеника как мятал осъдителни светкавици с разпятие в ръка; Рамон се видял отлъчен от църквата и обезчестен в посолството, ала не можел да се откъсне от съвършения лик на тази жена и се усетил като повдигнат от някакъв ураган. Пристъпил две крачки към леглото. С тези две крачки решил бъдещето си.

— Отсега нататък аз ще се грижа за теб и децата ти завинаги.

Завинаги… Какво е това, Паула? Изгубила съм мярка за времето в тази бяла сграда, където царува ехото и никога не идва нощ. Размиха се границите на действителността, животът е лабиринт от намерени огледала и изкривени образи. Преди месец, по същото това време, бях друга жена. Има моя снимка оттогава, намирам се на тържеството за представяне на наскоро излезлия ми роман в Испания, нося рокля с деколте в цвят патладжан, сребърно колие и гривна, имам маникюр и уверено се усмихвам, с един век по-млада съм, отколкото сега. Не мога да позная тази жена, за четири седмици болката ме е преобразила. Докато пред микрофона обяснявах обстоятелствата, подтикнали ме да напиша „Безкрайният план“, моята агентка си проправи път сред навалицата, за да прошепне в ухото ми, че ти си постъпила в болница. Прободе ме жестоко предчувствие, че фундаментално нещастие е променило посоката на живота ни. Когато два дни преди това бях пристигнала в Испания, ти се чувстваше много зле. Изненадах се, че не си дошла да ме посрещнеш на летището, както обикновено, оставих куфарите в хотела и изтощена от изморителното пътуване от Калифорния, дойдох у вас и те заварих да повръщаш, пламнала в треска. Току-що се беше върнала от духовно усамотение с монахините в училището, където работиш по четирийсет часа седмично като доброволка, помагайки на лишени от средства деца; разказа ми, че е било силно и тъжно преживяване, съмненията те разяждаха, вярата ти беше крехка…