Паула Лайт - Блатната вода

Нека нарисувам пред вас една абсурдна картина:

Представете си вонящо, кално и застояло блато. Нищо не се случва, никакъв полъх не задвижва прокиснатите от мръсотията води. Там могат да живеят само жаби, които квакат в неусвес, без нищо да променят в околната тиня. Наоколо гъмжи от червеи и мухи, които се опитват да докопат по някоя хапка, изтървана от по-големите. На власт са хипопотамите — тежки и ненаситни. Те не се притесняват, че стоят до шия в калта. Тяхната вселена се състои само от зиналите им уста, които трябва да поглъщат още и още, и още.

Никой не знае как се справят клетите създания в низините на мочурището. Нали липсва всякаква прозрачност? Тук-там някаква тръстика се поклаща от вятъра като знаме, та да ни увери, че всичко в тинята е наред.

Минава известно време и изведнъж… хоп! Някой е хвърлил камък в блатото. Образуват се вълни и турбуленция. За невежия поглед нещо се променя, разместват се пластове, влива се бистра вода. Но, уви, това е само илюзия! Блатото никога не сменя водите си, защото е изолирано от всеки извор. В него нищо не се променя истински, а кръговите вълни са просто фокус, който създава фалшивата представа, че в блатото се случва нещо ново.

Звучи ли ви тази картина познато? Не? Сигурно илюзията е много убедителна, та да не разпознаете сцената и главните герои. Защото това блато представлява политическият живот на България.

Някога, доста отдавна, преди повече от десет лета, когато имах младо лице и наивно сърце, аз също попаднах в плен на професионалния илюзионизъм. Мислех си, че участвам в „нежна революция“, че променям съдбата на Родината, че пред нас се е прострял широк и светъл път. Естествено, подобно на хиляди свои добросърдечни сънародници, вярвах, че синьото знаме ще доведе промените.

Спомням си как на един митинг възрастен, побелял мъж, страдал в ада на Белене и добил много мъдрост и горчив опит, се загледа в грейналото ми лице и ми прошепна с добродушна ирония: „На разсъмване всичко е розово, за петнайсет минути макар“.

Помня, че тогава го погледнах много укорително. Истината беше, че някъде дълбоко, дълбоко в себе си интуитивно усещах, че участвам в инсценирана пантомима, в демонстрация на сценичното майсторство на неизвестен кукловод. Усещах го, но не ми се щеше да вярвам в собствените си прозрения. Исках приказката да е истина и много се разсърдих на човека, който сложи пръст в раната. Годините се нижеха и аз, стъпка по стъпка, помъдрявах, подобно на мнозина от своите сънародници.

Някога, много отдавна, когато надеждата за демокрация дори не беше покълнала в сърцата ни, властниците на пролетарската диктатура усетили, че не могат да задържат старата форма на власт по една много проста причина — фалирала финансово държава.

Така започнали да си тъкат килимчето отдалеч. Появил се Указ 76 и доверени другари бавно започнали да източват народните богатства към швейцарски и английски банки.

Но държавната баница все повече намалявала, а апетитите на мнозина от бившия държавен апарат останали незадоволени. Бруленето и присвояването на националните блага трябвало да продължи. Хората, обаче, искали промени. Съществувала опасност от не чак толкова нежна революция, а разформираните структури на Държавна сигурност приличали на свирепи добермани, дълго държани на синджир, които искали да натирят да се прехранват сами чрез ловуване. Ха познайте към чие гърло биха се нахвърлили най-напред подобни зверове? Естествено, към ония, които някога заключили синджира.

Оставало да се разиграе достатъчно драматична пантомима. Част от управленците нахлузили червена дрешка и приели да играят ролята на „лошите“, а другата част — синя и станали добрите, тия, които са готови да извършат промените, демократите. И се започнало…

Пламенни речи, битки за демокрацията, емоции и сълзи. В движението били въвлечени хиляди чисти, достойни, възторжени хора. А кукловодите гледали танца на марионетките и се усмихвали под мустак. За близо десет лета илюзията давала необходимия ефект. Везната се накланяла ту наляво, ту надясно и актьорите на върха се сменяли, а ние — нещастниците се радвахме на всяка „промяна“. Малцина забелязваха, че избраниците са все едни и същи, защото кукловодът не можел да вкара безброй много маски на сцената. Ние някак не забелязвахме, че съществуват куп хора, които ще се пенсионират в парламента, че конфликтите между куклите с червени и сини маски бяха някак бутафорни. Не забелязвахме, че която и групичка да дойдеше на власт, благата се стичаха все в една и съща огромна хипопотамска уста.