Паула Лайт: Народопсихология и „народопсихиатрия“

Както всеки човек има своето съзнание и психика, своите надежди и страхове, така е и с един народ. Съществува явление, което зовем национално съзнание и национална душа.

Защото група хора, обитаващи една земя, носещи гените на деди, живели и умирали върху същата частица от планетата от векове, получават един общ отпечатък. Един белег, който ги свързва, тласка ги към една обща съдба и обща духовна атмосфера. Този белег, този родов отпечатък може да ни възвиси и издигне до самите звезди, да ни изпълни с гордост и надежди, но, понякога, може и да ни тежи като окови, да ни смазва и задушава.

Какво е българското национално съзнание, българската народопсихология? Както и при отделния човек, националната душа има и добродетели, и пороци.

Българинът е трудолюбив, когато вижда градивния смисъл и полезната цел, когато храни надежда за по-добри съдбини. Твърденията, че трудолюбието му било само мит, за мен са клевета. Поставена в плодородна почва, тази негова добродетел дава щедри и обилни плодове.

Никой не може да ни отрече гостоприемството, състраданието към по-нищия, топлотата и щедростта. Защото, дори и в тази страшна мизерия, в която тъне днес, българинът дава своята лепта за нуждаещи се събратя.

Спомням си една сцена, дълбоко запечатана в сърцето ми. Беше в ония дни, когато българите събираха помощи за пострадалите в Темишуара, Румъния. В двора на Софийски университет един младеж събираше парични дарения в малък найлонов чувал. Мнозина от колегите му оставяха лептата си. Бяха времена на вълнение и възторг. Чувалът просто преливаше, а не се оформяше никаква дарителска подписка. Липсваше всякаква отчетност. Тогава неволно чух как момчето смутено помоли свой приятел да му даде пари в заем за пакет цигари, защото било свършило парите. И през ум не му беше минало да посегне на даренията. Когато се говори за нашата крадливост, безчестие и мошеничество, пред очите ми често се появява тая сцена, която доказва, че не всички българи са крадливи мошеници. Всъщност, такива са малко, но са на върха.

Виждала съм възрастни дами, които, самите те твърде бедни и закъсали, са събирали буркани с консерви от килерите си, за да нахранят други, още по-гладни.

Спомням си и по-назад във времето, когато събирахме помощи за пострадалите си сънародници от земетресението в Стражица. Тогава цели колективи отделяха част от заплатите си, а не съм чувала и един да мърмори, въпреки че народът ни винаги е бил беден.

И не смейте да наричате тия дарения жалки! Те напомнят за напътствието на Иисус, ако имаш две ризи, да дадеш едната на ближния си. Мисля, че в тях има повече възвишеност и благородство от гордо размаханите чекове на ротарианците, които даряват хилядарки пред шведска маса с шампанско и чер хайвер или на благотворителни балове, където разглезени манекенки и бизнес дами демонстрират бутиковите си тоалети. Защото щедростта, приятели мои, е най-истинска, когато е свързана с поне малко лишение и страдание.

Друга наша добродетел е любовта ни към децата. Малцина правят такива саможертви за следващото поколение, както българинът. Докато на запад родителите се считат за морално задължени, докато синовете и дъщерите им навършат пълнолетие, у нас бащите и майките носят дълга и любовта си до гроб.

Не сме и глупав народ, колкото и труден да е историческия ни път. Можем да бъдем творци и изобретатели. Песните ни стигат до самите звезди, а върху вонящата кал на мизерията, все пак, цъфти розата на духовната ни красота. Подобно на бисерната мида, сме развили способност да превърщаме киселината на страданието си в сияйна перла.

Разбира се, притежаваме и своите национални пороци, за които сме говорили не веднъж. Това са страхливостта, егоизмът, еснафщината, завистта.

Но, все пак, като цяло, народната ни душа, колективното ни съзнание са прекрасни и можем да се гордеем с тях.

Тази красота, обаче, потъмнява и умира, ако сме болни. Защото, както, в следствие много стресове, изпитания и страдания отделният човек може да се поболее психически или, казано по-грубо, да полудее, така е и с цял един народ. Ако страданията, абсурдите и ужасните обстоятелства тласнат колективния ни дух към лудостта, следва да говорим за народопсихиатрия.

Нека се поясня. Тук не говоря за някои ужасяващи статистики, които следва да ни доведат до потрес. Не говоря за това, че сме на едно от челните места по сърдечно-съдови заболявания. Нито за това, че децата ни, още в юношеска възраст, страдат от диабет и хипертония, болести, характерни по-скоро за старците. Нито дори за това, че, ако излезете на оживена улица в големия град, ще забележите, че на всеки десет души сред тълпата, поне един гледа странно, говори си сам или жестикулира по крайно неестествен начин. Всичко това са отклонения на по-крехките и нежни индивиди, не издържали на кървавата мелница на нашето сега.