Паула Лайт - Разпилени сърца

Всички знаем тази древна прабългарска легенда за хан Кубрат и неговите синове, на които той показал разликата между здравината и силата на снопа стрели и на една отделна стрела.

„Не се делете, синове мои“ — заклевал ги владетелят — „за да бъдат шатрите ви пълни с деца, смях и доблестна войнска плячка. За да бъде пътят ви светъл и чист, конете — охранени, а когато съзрат знамената ви, враговете да бягат в паника.“

Естествено, бивайки българи, младежите не го послушали, а се разпръснали по всички краища на земята.

Наглед това е само една красива древна легенда. Тогава, след като сме изгубили в пясъците на времето толкова мъдри и прекрасни притчи, легенди и митове, защо още я помним? Защо я знае всяко дете, след като веднъж е разтворило своя буквар? Защо я повтаряме толкова често, че чак е станала банална? И още, защо пред дверите на нашия парламент е гравиран надпис „Съединението прави силата“, призив, който не се смята за толкова нужен и при най — сплотените народи по света?

Защото, скъпи мои сънародници, крайният индивидуализъм и егоцентризъм още от зората на времето са били нашето родово проклятие. Проклятие, което ни преследва и досега. И ние не сме най-бедни, най-зле организирани, с най-много престъпни далавери по високите етажи на властта и с най-изоставаща икономика сред своите съседи, защото сме тъпи. О, не! Смея да твърдя, че българите имат доста по-висок интелектуален потенциал от повечето европейци и биха могли да достигнат високо, високо, до самите звезди. Но родовото проклятие ни пречи да сторим това и да изявим истински себе си. Това успява да стори само отделен човек и то, ако прояви благоразумието да отиде далеч от родната земя и, най-вече, от своите сънародници и съседи.

Не ми вярвате? Ами, хайде тогава да направим заедно една малка историческа разходка.

Нека не започваме от самите корени. Вярно, легендата за снопа стрели датира от най-далечното ни минало като народ, но нека допуснем, че това са били обичайните номадски дрязги. Чергарските народи са били волни птици и много често са поемали по различни пътища, тласкани от някакви първични импулси.

Нека прескочим и Първото и Второ българско царство, въпреки че и тогава е имало много симптоматични проявления на националния ни порок — заговори, липса на единство пред лицето на врага, интриганстване на нашите боляри с ромеите, цареубийство. Нека да отдадем всичко това на самото смутно и размирно време.

Да започнем от навечерието на падането на България под турско робство. Докато другите народи полагали неистови усилия да се консолидират срещу общия враг, България била разкъсана на три, за да се усмирят дрязгите и апетитите на владетелските синове. Отделно, във всяка от трите части на страната гъмжало от заговорници срещу съответните владетели и от предатели.

А Църквата, която би следвало да се прояви като велика обединителка? Точно в оня период и тя била разкъсвана от течения, секти, философски и теологични спорове, ереси. Полумесецът на исляма нямал тия проблеми. Турците били религиозно единни, а вярата им — монолитна. А и най-мъдрите български духовници изпаднали в отчаяние от напълно неразбираемите за тях толкова ненавременни центробежни сили и намерили за по-добре да се оттеглят в пещерите, насаме с Бога. При проявата на толкова национално безумие, сигурно всеки мъдър и разумен човек нямал друг избор, освен да постъпи така.

При народната съпротива по време на петвековното турско робство тази черта също постоянно ни е пречила да се борим по-достойно срещу съдбата си. Ако проследим всички идеологически и стратегически спорове в емигрантското революционно движение, можем да смятаме за истинско чудо, че дедите ни са успели да сформират някакви структури, комитети или хайдушки чети. Постижение е, все пак, че хайдутите не са се избили помежду си, докато спорят кой от тях е достоен да бъде воеводата.

Последиците от това разединение били горчиви. Васил Левски, може би единствен, чувствал, че тази липса на структури, на добра организация, на териториален синхрон би провалила народната победа в битката срещу поробителя. Ето защо, сам и неустрашим, се заел да стори почти невъзможното — да организира и обедини българите, да ги научи на ред, твърдост, секретност, финансова почтеност и дисциплина. Знаете как са приключили достойните усилия на този свят българин. Още спорим кой точно е бил предателят, но позорното клеймо на самото предателство е налице.