Паула Лайт: Великата изравнителка

В драматичната и потресваща поема „Лудият“ на Шандор Петьофи има следният стих: „Но идва Смърт и казва кротко: Млък!“

Ето тази толкова естествена, така простичка истина често забравяме ние, хората. Прекарваме земните си дни в боричкания за кокала, в злоба, завист и омраза. В усилия да натикаме съседа си в миша дупка, да му отнемем и последния залък, да го премахнем от пътя си с лакти и зъби. Живеем с кражби, кръв и корист. Трупаме замъци, хотели и банкови сметки с лепта, задигната от нуждаещите се. Лежим като дракони върху съкровищата си и бълваме огън, та да не би някой да ни ги отнеме. Но идва тя, великата изравнителка, единственият истински демократ на вселената и чуваме нейното „млък“.

После, стоп! Играта свършва. Една и съща пръст покрива останките на богати и бедни, на властници и потъпквани, на блюдолизци и лакеи, на герои и храбреци. Всичко приключва с пръстта и тревата, които са равни върху всички гробове.

Знам, че мнозина с право ще ме поправят, че дори и след смъртта хората не са равни. Те ще ми припомнят за общите бедняшки гробове някога и за ония патетични и анонимни голи и мъртви, които близките им не са прибрали от фризерите на моргата, защото наистина няма как да платят за погребенията им. Ще ми напомнят и за специалните сектори за „активни борци против фашизма“, които съществуваха при социалистическото равенство. Сигурно няма да забравят и за оня мавзолей с мумията, насред центъра на столицата, за който все още смятам, че сгрешиха, като го взривиха. Човекът не бива да забравя не само светлината, но и мрака в своята история.

Някои ще ми кажат, че гробниците могат да бъдат ненужно пищни и разкошни, с демонстративността на самозабравилите се парвенюта. Защото богатите обичат да дразнят тези с по-малко късмет от себе си не само с разкошните си къщи и лъскавите си коли, а и с тузарски надгробни декорации. Знам за случай, когато покойник е бил погребан с лъскавото си ново БМВ, със златния „Ролекс“ на китката си или с цветен телевизор, та да се „забавлява“ долу, в мрака.

Това неравенство, обаче, скъпи мои приятели, е фалшиво и бутафорно. На материално ниво няма значение дали покойникът е в пищен саван сред луксозни дрънкулки или е заровен гол, увит в евтин чаршаф. Накрая всичко свършва по един начин — с прах и червеи.

Нека ви спомена една доста поучителна история, която научих неотдавна. Възрастна дама, пенсионерка с минимален доход, отишла на една от тези евтини и достъпни екскурзии с автобус, чрез които хората могат да се запознаят със забележителностите на Родината. Случайно минала край онази местност, където е погребан убитият български бизнесмен Илия Павлов. Вероятно си спомняте за факта, че беше един от най-богатите мъже в България, прострелян вероятно от килър, поръчан от конкуренцията.

Такива неща често се случват в средите на българските новобогаташи. Те много често се движат със светкавична скорост по тангентата беден — богат — мъртъв. Жалко е, че рядко осъзнават колко шеметен и кратък е този път.

Както и да е, жената се впечатлила от две неща: от разкошната гробница от чер мрамор и от буренаците и къпинаците, в които е потънала.

Едва ли има нещо, по-прекрасно от сърцето на обикновената българска жена.

Само преди година — две тази старица бе взела заеми, за да погребе мъжа си и да му сложи най-проста плоча над гроба и още ги погасяваше, но беше много натъжена, когато ми разказа за видяното:

„Няма ли клетникът поне един близък, та да се хване да поразчисти буренът?“ — терзаеше се тя.

Същевременно, съм виждала в градските гробища скромни и евтини паметничета, блестящи от чистота и грейнали в багрите на ярките цветя, засадени от любящите ръце на тези, които обичат и помнят.

Когато дойде великата изравнителка, не пита колко пари си натрупал и как, нито какво наследство оставяш на света около себе си. По стъпките й я следват прахът и тревата. А забравата? Не винаги.

Съществува една кратка поема на Шели, „Озимандий“, която гласи: