Паула Лайт - Жаби, мухи и папагали

Нека си представим бездуховната, тъжна и грозна пустиня на националния ни живот. Пясъците й отдавна са погълнали мечтата за достойна, почтена и истинска законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Там тъжно се олюлява един конник. Това, приятели, е Дон Кихот — самотният и забравен рицар на свободното слово. Росинант, опората, от която черпи куража си да продължи да бъде рицар, неговият народ, умира от глад и безнадеждност. Ребрата му се четат, гривата му е проскубана и само няколко косъма са останали от някога разкошната конска опашка. Болните му зъби отчаяно търсят поне една сламчица, а очите му са страшни — отчаяни и гладни. Щитът на рицаря е очукан и пробит от куршуми. За какъв щит изобщо можем да говорим? Нали се предполага държавната власт да пази журналистите и да бди над правата им? Каква пародия! Нали тъкмо тя, властта, ги тъпче с подкованите си ботуши? Копието на Дон Кихот е толкова ръждясало, че ще се разпадне. Ръждата, която го покрива, не е от кръвта на поразени врагове, а от нечистотията, в която е орисан да рови.

Бедни рицарю на печалния образ! Пътят ти става все по труден и безнадежден… Защото не воюваш с вятърни мелници, а с истински дракони и чудовища. Кой би те винил, че, накрая, вледеняващият ужас, първичният страх те погубват? Кой не би разбрал и споделил дълбокото ти отчаяние? Ти, рицарят, отдавна вече не гледаш на света през радостните и искрени очи на романтично дете. Шлемът на Мамбрино отново е станал ръждясал леген, а прекрасната Дулцинея — пошла селянка, която вони на чесън. Дали ще оцелееш в пустинята? Дали, най-сетне, ще срещнеш жадувания оазис на разбирането и обществената подкрепа?

Нека прегледаме малка част от печалната хроника:

Опитаха се да скрият правдивото ти, чисто лице с разяждаща киселина още преди години. Попитайте Ани Заркова как се е чувствала, когато през дългите, тежки дни на физическо и духовно възстановяване е поглеждала към огледалото!

На 16.05.2007 г. полицаи пребиха зад Съдебната палата в София, пред незрящия поглед на Темида, Емил Иванов, репортер от вестник „Експрес“, заради големия грях, че е заснел кадри от едно дело за убийство. Докато изтривал кадрите по заповед на униформените блюстители на реда, му нанасяли удари навсякъде по лицето и тялото. И как би могъл да протестира, когато полицаите били с извадени пистолети?

През лятото на 2008 г. в Созопол служители на Националната служба по охрана (НСО) пребили оператора на национална телевизия „Скат“, защото се оказало, че, без да знае, е бил в близост до заведение, приютило „великия“ Ахмед Доган.

На 07.04.2008 г. близо до хотел „Плиска“ в София две неизвестни лица простреляли писателя Георги Стоев. След шестнадесет часа борба на медицинския екип за спасението му, той починал. Стоев често говорел, че Държавна сигурност е създала и поддържа организираната престъпност.

На 22.09.2008 г. Огнян Стефанов, главен редактор на „Frog news“ бил зверски пребит от неизвестни лица. Съществува реална опасност да остане инвалид за цял живот.

Ето, представих ви една малка частица от ведрото и спокойно творческо всекидневие на четвъртата власт. Имаме ли моралното право да ги съдим, ако страхът ги прикове с ледените си нокти и гласът на истината премине в отчаян шепот, а после постепенно заглъхне? Кой ще опази нашите трубадури на свободното слово? Кой да брани крехкия им глас? Кой? Нали в печалната хроника по-горе, която дори не е пълна, половината журналисти са жертва на организираната престъпност, а другата половина — на полицията? Къде тогава да търсим разделителната линия? Как се съчетава битката между власт и мафия с това трогателно единодушие да се малтретират радетелите на свободното слово? Нима трябва да стигнем до печалния извод, че те не воюват, а се прегръщат? Или пък отдавна са се слели?

Не мога да отговоря със сигурност. Но знам едно: С киселина, куршуми, юмруци и ритници, със съскането на змийски гласове, сипещи злокобни заплахи в мрака, с унижението на журналистите и опита да бъдат превърнати в безлични лакеи, в жалки слуги на властта, рицарят на истината боледува тежко и скоро може да ни напусне съвсем.

На негово място са се развъдили три нови породи журналисти — жаби, мухи и папагали.

Папагалите са порядъчни птици. Те никога не лъжат. О, не! Точни са като шублер и педантични като вманиачени счетоводители пред пенсиониране. Тяхната мантра е да се отразяват само фактите. За тях журналист с позиция, който ясно и открито заклеймява едно или друго обществено явление, е „пристрастен“, „под влияние на инсинуации“, „тенденциозен“.