Паула Лайт - Примирение

Това се случило много, много отдавна. Глината, от която Господ Бог сътворил нашите клети, унизени тела, била още влажна и носела отпечатъка на свещените Му пръсти, а от огнения дъх на светия Му дух, вдъхнат у човека, очите на хората светели като звезди.

Домъчняло му на Създателя за Неговите наивни, глупави деца и решил да погледне през облаците към грешната земя, та да види какво правят. Видял нещастници, които прегъвали гръб над нивята по цял ден. Видял ловци, поразили ловко плячката със своите стрели, получили накрая само не съвсем оглозганите кокали. Видял също самодоволни вождове, излегнали с в хамаци, пред които красиви девойки танцували и ги разхлаждали с ветрила от паунови пера. Видял и охранени жреци и духовници, които се тъпчели с плодовете на чуждия труд в Негово име. Сълзи бликнали от Божиите очи, а от свъсеното небе завалял леден дъжд. Но, както в поемата на Петьофи, хората газели с нозе сълзите на своя Творец и ги превръщали в кал. Извикал Господ Своя най-мъдър и най-усърден архангел и му рекъл:

— Чедо на Светлината, иди долу, на тъмната материя, върху калната земя и виж защо чадата ми страдат така. Аз съм им дарил най-скъпоценния и страшен дар, да бъдат свободни сами да изберат своята участ. Виж дали са жертви на насилие или са окаяни роби по своя воля.

Слязъл Божият служител на земята. Престорил се на гърбав белобрад старец и отишъл на едно ширно поле, дето старци, жени и деца превивали гръб да събират зърната за своя господар и вожд.

— Добра среща, люде! — рекъл и учтиво свалил вехтата си шапка. — Как живеете? Добре ли я карате? Сити и доволни ли сте? Не ви ли тежи тоя труд, с който храните чуждите лакоми уста?

— Какви ги дрънкаш, старче?! — уплашено прошепнал един плах сивокос човечец, свил от раболепие глава между раменете си, с неспокойно блуждаещи, тревожни очи. — Приказваш долни клевети за добрия ни господар! Той е щедър. Разрешава ни да си отдъхнем в светата неделя и да работим само по дванадесет часа. Дава ни по шепа просо всеки божи ден, та да си сварим каша!

„Ама че чудати създания!“ — рекъл си архангелът, който никога не бил виждал страхливци. — Как може да им се нрави по цял ден да орат, копаят, засяват и събират реколтата, а да получават храната си като подаяние?!

Решил да види какво ще му рекат ловците. Те му се стрували храбри и силни мъже. Та нали убивали при лов могъщи мечки и свирепи глигани?

— Добра среща, юнаци! — рекъл им. — Харесва ли ви да дооглозвате кокалите на плячка, която сте оцелили сами, а тлъстите мръвки да ги ядат жреците и вождовете, дето спят до обяд и нищо не похващат?

Тримата едри мъжаги, с които разговарял, се спогледали с ужасени очи.

„Тоя е шпионин на духовенството или на вожда“ — помислили си и най-старият рекъл:

— Върви си по пътя, негоднико! Нашият вожд и жрецът се трудят неуморно. Само че ти си прост човек и не разбираш колко трудно е да напътстваш и ръководиш другите или да призоваваш с молитвите си Божията милост над хората!

— Какви ги говорите?! — зяпнал от удивление Божият пратеник. — Нима, когато сте изправени срещу освирепял глиган ви ръководи вождът? Не вземате ли сами решенията си как да завардите плячката и как да познавате следите върху горския мъх? А жреците… Опитвали ли сте се сами да поговорите на Бога и да измълвите молитва? Мислите ли, че Той има уши само за дебелите жреци?!

Мъжете така се изплашили от тия бунтовни приказки, че зарязали дисагите, колчаните със стрелите, боздуганите и лъковете си и панически побягнали.

„Какви странни същества е създал тук, долу Бог“ — мислел си удивено архангелът, чиято невинна и сияйна природа не познавала страха, угодничеството, покорството и раболепието.

Затова, когато се върнал в сияйните небесни чертози, разказал на Създателя, че неговите творения харесват да страдат, да бъдат тъпкани и използвани, да ядат огризките на други и да ги почитат като богове. Тия пък другите, доволни да ядат сърцевината на пшеницата и месото върху кокала, също възхвалявали обществената система.

„Неразумни и странни са чадата ми“ — рекъл Бог — „но аз им дадох правото на свободната воля и не ще им го отнема. Щом им харесва да страдат, нека така да бъде!“

Това е само една древна приказка, само една легенда, която в една тъмна нощ ми прошепнаха далечните звезди.

Дали?!

Нека видим какво става тук, по нашите земи много хилядолетия по-късно.

Наглед, ние сме по-разумни същества и показваме недоволство от кретенизираната и престъпна върхушка, която ни тъпче и дои. Правим го, обаче, през зъби, под носа си, мърморейки из тъмните ъгли за тия негодници — депутатите, за мафия, за монополи и алчни и некадърни бизнесмени. Но какво вършим явно, под ярките слънчеви лъчи, пред другите хора и на глас?