Паула Лайт - Когато старците страдат…

Една древна мъдрост, дошла от зората на времето, гласи, че, когато старците страдат, градовете умират. Свикнали сме да не се замисляме твърде дълбоко над старите писания. Приемаме ги повърхностно, като всеизвестни и малко банални истини. Затова не вникваме в съдържанието им до самия им корен, който черпи силите си от тъмните кладенци на генетичния опит и памет.

Човечеството е грижовно и благородно със старите и немощните тогава, когато обществената система е в хармония и цивилизацията е в разцвет. При упадък, деградация и рухване на моралните ценности, у нас надделява животинския стремеж към оцеляване. Ставаме студени, пресметливи и прагматични. Губим самото ядро на своя хуманизъм. А, когато гледаме на света аналитично и студено, без състрадание, без благодарност, без уважение към неща, по-различни от хляба и кокала, първи страдат онези, които са изчерпали силите си и се нуждаят от нашите грижи и закрила.

Ето защо, цивилизация, която захвърля старците си на бунището и безогледно гази през сълзи, кръв и страдания, е една умираща цивилизация. Може би, наистина и не заслужава да оцелее.

Нека видим какво е положението на старците в нашата съвременна България и какво е било то някога, в миналото.

Достатъчно е да си припомним уважението към старите в древността. Във всяка приказка и легенда, юнакът получава мъдро напътствие от загадъчен непознат, който винаги е белобрад старец.

Най-старият в семейството разчупва хляба и благославя трапезата. Пак най-старият казва молитвата, сякаш в обичая е втъкано разбирането, че оня, който е в есента и залеза на живота си, е по-близо до Бога.

В една малка патриархална сцена под лозницата в „Под игото“ чорбаджи Марко остро укорява един от синовете си, че се е пресегнал на трапезата през дядо си.

В Колелото на живота в Преображенски манастир, където зографът Захарий е изразил чрез четирите годишни сезони етапите на човешкия живот, старостта е пресъздадена чрез зимата, когато на човека е останало да се грее край огъня на спомените и да се наслаждава на плодовете на своя труд.

Вярвам, всички помните онази малка приказка, в която детето е посрамило онези, дето са занемарили и изоставили стария си баща, като им е напомнило, че възмездието ще дойде, когато остареят самите те.

Спомням си, когато бях малко дете, че най-хубавата мръвка от пилето беше за дядо. Спомням си, също, че за най-недопустима грубост се смяташе да прекъснеш при разговор по-възрастен човек или да му се сопнеш остро, дори и в случая правият да си ти.

Ако приложим този пробен камък за своята човещина, дали бихме могли да продължим да живеем с високо вдигнати чела?

Боя се, че не. От ден на ден, ставаме все по-безогледни, по-неуважителни, егоистични и жестоки към своите старци.

Там, където някога са се използвали слова като „бабо“, „стара майко“ или поне официално приетото обръщение „госпожо“, сега се леят слова като „дърто“, „дъртофелница“, „кукумицин“, „пенсия“, изречени през зъби и с презрение.

Деца и внуци бият старите, за да им вземат жалкото държавно подаяние, наречено пенсия.

Неотдавна, разплакана старица се оплакваше, че, докато е излязла да работи в кухнята на някакво заведение, което била принудена да върши, макар и на седемдесет, внукът й изнесъл в заложна къща телевизора й, за да си купи дрога.

Напоследък, знам поне за двама старци, принудени с крясъци и сълзи, с емоционално изнудване от децата си да заложат жилищата си при лихвари. Естествено, жалката сума с цената на която са станали бездомници, не е попаднала в техните джобове.

Минавали ли сте през Софийските подлези в студена зимна привечер? Не сте ли чували как белокоси старци мръзнат и, под съпровода на акордеон, пеят изтощено и фалшиво с немощните си гласове, за да изпросят стотинки за хляб? Ако сте минали и отминали, без в гърлото ви да заседне буца, заслужаваме ли да се наричаме хора? Помислете си сами!

Веднъж, в дъждовен есенен следобед, видях на пазара дребна старица, сгушена като врабче във вехтото си палто. Лицето й беше сбръчкано като стафида и, поне според мен, беше не по-млада от седемдесет и пет-осемдесет години. Продаваше на тротоара няколко чифта терлици, които би трябвало да плете в къщи на топло, за внуците си, бяла бархетна нощница, сигурно дълго кътана в скрина и пазена за „нова“, два-три буркана зелен боб и един джобен часовник. Женицата зъзнеше. Останала вдовица с минимална пенсия, беше принудена да продава единствените си ценности, описани по-горе, за да си купи хляб.