Паула Лайт - Тоталният контрол

Вероятно, не само моите връстници, а и мислещите хора от следващото поколение познават безсмъртната творба на Кен Киси „One flew over the cuckoo’s nest“. Там затворът от правила, норми и условности, чрез които обществото оковава свободния човешки дух, са пресъздадени алегорично като една огромна психиатрия, в която господства импозантната фигура на Сестрата, студена, стерилна и могъща, символ на Системата. Познаваме и алегорията с месомелачка, заличаваща индивидуалността или със стената на затвор в прекрасната музикална творба на Pink floid „The wall“. Злокобни алегории на контрола като контрапункт на свободата създава и Оруел чрез мрачният, перфидно красив и властен лик на диктатора, „Големият брат“ или гротескните мозъчни трансформации на индивидите във „Фермата“. Някъде през 60-те години на миналия век свободолюбивите и одухотворени млади хора се борят срещу стягащата и задушаваща яка на обществените условности. Спомняме си за децата на цветята, за отчаяният вик: „Let the sunshine in“. Борбата между свободата на индивида и нормите на обществото, търсенето на разумен баланс между двете са вечни проблеми, които не могат да бъдат решени напълно. Важно е да съществува стремеж към очовечаване на контрола на системата от страна на властта и към зачитане на нормите и интересите на обществото от страна на отделната човешка личност. Човекът, в нормалния цивилизован свят, постепенно се научава да живее с мисълта, че истински полет и прогрес е невъзможен без крилете на свободата, но и без гравитацията на необходимостта.

Положението в бившите социалистически страни е доста по различно. Тогава, когато нашите връстници на запад плетяха венци от цветя, спускаха косите си и експериментираха живот в комуни, ние марширувахме в редици зад желязната завеса и, под железния юмрук на системата, се учехме да заличаваме своята индивидуалност. Докато младите хора на запад зовяха „Make love, not war“, ние скандирахме „КПСС! БКП!“. Докато обществената система там поне се опитваше да приобщи непокорните си чада, без да подрязва крилете им повече от необходимото, нашата система наричаше свободолюбивите, бунтарски настроени и нестандартни деца „народни врагове“. Те четяха „Бхагавад Гита“ и Дзен коани, а ние с досада се опитвахме да смелим съчиненията на Маркс и Ленин. Те слушаха Бийтълс, ние — военни маршове. Те търсеха Бога и медитираха, ние трябваше да вярваме само в Партията и ни моделираха така, че въздействието напомняше на предна лоботомия. Резултатът се състои в това, че младите хора в истински демократичния свят имат твърдост да отстояват правата си на човешки личности, но и искрено уважение към законите и обществото. Ние, за сметка на това, сме толкова свободолюбиви, колкото стадо овце и, в същото време, не бихме могли да зачитаме искрено обществения ред. Десетилетия гавра с истинското спазване на закона, с интересите и правата на народа са довели до там, че „власт“ звучи за нас като мръсна дума и, ако сме послушни и лесен за обработване „материал“, това се дължи не на разбиране на обществената необходимост, а на чист първичен страх.

Какво се случва днес, в резултат на това печално наследство в нашите гени, подсъзнание и душевност? Това, че властниците могат да безчинстват открито, без дори да имитират някаква система на равновесие и справедливост. Цари хаосът, в който се обособяват две групи: върхушката на бившата комунистическа власт — синовете, дъщерите и внуците им, дегизирана в различни нови форми и стадото на отчаяния и обезверен „обикновен електорат“. В свирепото ни, безмилостно и безчестно време властва законът на джунглата, в който ние сме изтеглили лошият жребий да бъдем „плячката“. Само че на върха на хранителната верига не стоят лъвове, а чакали и хиени, което е много печално.

Лесно е да хулим страхливостта, апатията и покорството на българския народ. Признавам си, че, понякога, обхваната от този болезнен гняв, който идва от обич, също ругая и хуля този наш безнадежден робски и овчи синдром. Мисля, обаче, че не е градивно, нито полезно да повтаряме фактите, без дори да се опитваме да си ги обясним. Защо българинът е страхлив, покорен и апатичен? Какви са въздействията на властта, които успяват да го запазят такъв и до днес? Мисля, че е изключително важно да си отговорим на тези въпроси, защото, преди да се предприемат опити за лечение, трябва, все пак, да сме наясно с диагнозата.

Кухата формула, че сме такива заради „турското робство“, „социализма“ и т.н. не дава пълния отговор. Послушанието и безмозъчното примирение на социалистическия строй наистина са повлияли донякъде, но отговорът е много по-сложен. Ако сегашните властници не бяха такива майстори на тоталния контрол, на манипулацията и промиването на мозъци, спомените за стената и строя биха започнали, все пак, да избледняват. Не бива да забравяме, че цяло едно поколение на възраст да гласува не си спомня за социализма въобще. Сегашната власт е тази, която унищожава крехките кълнове на промяната и държи масите в безмозъчно и стадно послушание.