Паула Лайт - Разпилени сърца

Априлското въстание доказва за пореден път основния ни национален порок. Докато едни загиват героично, като мъченици, други се спотайват като плъхове в дупките си. В едни области Кървавото писмо запалва свещен огън, а в други робите глухо мълчат. Отново разединение.

Подобни примери направо изобилстват в новата ни история. За по-малко от десет години свобода вече се наплодяват цял куп партии. Още оттогава виждаме далавери, подлости, гешефти и боричкания за власт. Още оттогава партиите се цепят на по-малки партийки, а те — на крила и течения. Още оттогава се делим на нечии фили и фоби, а опита ли се някой да заздрави и организира държавата, чака го жестока смърт, както е станало със Стефан Стамболов. Още оттогава войниците героично умират на фронта, а в тила се въртят спекули с военните доставки и подкупни дипломати продават евтино кървавите им победи. Още оттогава раболепно се стремим да бъдем в съюз със силните държави. Пак още оттогава трудно се намира министър, дето да не е за затвора, а изборите се купуват като бакалска стока. Чудно ли е, че са абдикирали двама владетели?

Дори диктатурата на комунистите не успя да ни накара да се замислим и да ни излекува от този порок. Разединението, ежбите и боричканията пак си останаха факт, но ставаха страхливо, подличко и подмолно. На мода излязоха анонимните доноси, сътрудничеството в шести отдел на Държавна сигурност, опитите да наклепаш съседа си или колегата си, та да получиш някаква изгода. И така, близо половин столетие. Това беше епоха без герои, без доблест и духовен напредък.

След тази историческа разходка, чудите ли се защо легендата за стрелите още се намира дори в букварите? Защо отчаяно напомняме за себе си, отново и отново, че съединението прави силата?

Хайде, нека отидем на операционната маса и да направим една пълна и честна дисекция на тази своя черта.

При другите народи в рамките на едно семейство, обикновено цари любов и хармония, при нас — дългогодишни съдебни делби между братя и сестри, между бивши съпрузи, между родители и деца, които често се израждат в истинска вражда, злоба и омраза.

Когато са в чужбина, другите народности се сплотяват помежду си, помагат си и се подкрепят и твърдо се държат един за друг. Когато ние сме в чужбина, се изяждаме един — друг като пирани, клеветим се пред нашите и чуждите власти, гледаме в чинията на съседа си и, доколкото зависи от нас, не позволяваме на никой да напредне.

В другите страни политическите партии със сходни идеи се стремят да се обединят в една или поне да се коалират с цел изборен успех. У нас, напротив, всяка партия е склонна да се разцепи поне на още две. Същото се отнася за синоди, благотворителни организации, синдикати и сдружения с идеална цел.

В другите държави фирмите се сливат, за да бъдат конкурентоспособни, а у нас дрязгите между съдружниците водят до изнемощяване и икономически крах. Най-устойчиви са едноличните търговци и едноличните дружества с ограничена отговорност, защото, все пак, човек не би могъл да воюва и със самия себе си. Поне не толкова често.

Там, където, по една или друга причина, делението е невъзможно и организациите просто няма как да се разцепят чрез пъпкуване, поне веднъж на две години има конфликт с ръководството, поради нечии други апетити към ръководния пост, които често завършват с пълна ликвидация на организацията.

Ако българинът реши да протестира за нещо или да стачкува, което без друго става твърде рядко, вместо да проявят подкрепа и солидарност, българите със сродни стремежи или проблеми се нахвърлят като вълци върху протестиращите, като ги плюят, че имат незаслужени претенции. За пример мога да посоча учителската стачка и гражданския протест на млекопреработвателите.

Лично аз мисля, че ако българин попадне сам на необитаем остров, за да не полудее, освен колиба за себе си, ще построи и колиба за съседа, „този негодник, при когото кракът му няма да стъпи, защото е некадърник, не заслужава парите си и сигурно е бил агент на Държавна сигурност“. Само така нашенецът би могъл да оцелее физически и духовно. Той не понася да битува без злоба, завист и вражда.

Добре, мисля, че никой не е в състояние да оспори аргументирано тези мои твърдения. Когато фактите говорят, и боговете мълчат.

Хайде сега да се опитаме да проникнем в причините, водещи до това абсурдно и трагикомично поведение:

На първо място стои алчността. На всеки от нас сякаш му се струва, че кокалът в паницата му се полага по силата на свещено право и изпадаме във френетично възмущение, ако някой друг също посегне за мръвка. Наричаме другия, който бръкне в паницата „крадец“, „мошеник“, „демагог“ и „престъпник“, докато нашето бъркане е „справедливо“, „законно“, „скромно“ и „заслужено“. В епоса на тези яростни боричкания никой не се интересува от дребната подробност, че, все пак, паницата трябва и да се напълни от някого.