Исабел Алиенде - Паула

Бих искала да ти покажа снимка на баща ми, но всичките бяха изгорени преди повече от четирийсет години.

Къде си, Паула? Каква ще бъдеш, когато се събудиш? Ще бъдеш ли отново ти, или ще трябва да се опознаваме като две непознати? Ще имаш ли спомени, или аз ще трябва търпеливо да ти разказвам за твоите двайсет и осем години живот и за моите четирийсет и девет?

„Бог да закриля дъщеря ви“, ми пошепва с усилие дон Мануел, болният, който лежи на леглото до теб. Той е възрастен селянин, правени са му няколко операции на стомаха и продължава да се бори срещу разнебитеното си здраве и смъртта. „Бог да закриля дъщеря ви“, ми каза вчера и една млада жена с бебе на ръце, която чула за твоя случай и дошла в болницата да ми вдъхне надежда. Преди две години имала пристъп на порфирия и прекарала в кома повече от месец, цяла година се борила, за да се възстанови, и трябва да се пази до края на живота си, но вече работи, омъжила се и има дете. Каза ми, че да си в кома, е като да спиш, без да сънуваш, като някаква тайнствено отворена скоба. „Спрете да плачете, госпожо, ми каза, дъщеря ви нищо не усеща, ще излезе на крак оттук и сетне няма да помни какво й се е случило.“ Всяка сутрин бродя из коридорите на шестия етаж и търся лекуващия лекар за повече подробности. Този мъж държи живота ти в ръцете си, а аз му нямам доверие, преминава като въздушно течение, разсеян и забързан, давайки ми високопарни обяснения за ензими и фотокопирани статии за твоята болест, които се опитвам да прочета, ала не разбирам. Изглежда по-заинтересован от наниза от статистики и лабораторни формули на компютъра му, отколкото от твоето тяло, разпънато на кръст на това легло. „Такава е тази болест — някои се възстановяват бързо от кризата, а други прекарват цели седмици на интензивна терапия; преди пациентите чисто и просто умирали, но днес можем да ги поддържаме живи, докато обмяната на веществата не заработи отново“, ми говори, без да ме гледа в очите. Добре, ако е така, не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Щом ти се държиш, Паула, аз ще сторя същото.

Когато се събудиш, ще имаме месеци, а може и години, за да слепим късчетата на раздробеното ти минало или за нещо още по-добро — бихме могли постепенно да измисляме твоите спомени според фантазиите ти; засега ще ти разказвам за себе си и за други членове на семейството, към което принадлежим и двете, не искай от мен да съм точна, защото се прокрадват грешки, забравям да спомена много неща, а други изопачавам, не помня места, дати и имена, но в замяна на това никога не пропускам хубава история. Седнала до теб и вперила поглед в екран, където светлинни линии отмерват ударите на сърцето ти, се опитвам да общувам с теб посредством магическите методи на моята баба. Ако тя беше тук, можеше да ти предава моите послания и да ми помага да те задържам на този свят. Дали си предприела пътешествие из лъкатушещите пътеки на безпаметността? За какво са всички тези думи, щом не можеш да ме чуеш? За какво са тези страници, ако никога няма да ги четеш? Животът ми добива смисъл, когато разказвам за него, а паметта ми запечатва събитията с писането; това, което не изливам с думи върху хартиения лист, времето го заличава.

Днес е 8 януари 1992 г. В един ден като този, преди единайсет години, захванах да пиша в Каракас писмо, за да се простя с дядо си, който агонизираше, загърбил цял век житейска борба. Здравите му кокали продължаваха да се съпротивляват, при все че от доста отдавна той се канеше да последва Меме, която му правеше знаци от прага. Не можех да се върна в Чили, и дума не ставаше да го безпокоя по телефона, който той истински ненавиждаше, за да му кажа да си отиде спокоен, понеже нищо от съкровищницата от случки, които ми беше разказвал през нашето приятелство, нямаше да се изгуби: аз помнех всичко. Не след дълго старецът издъхна, но разказът ме държеше в плен и аз не можех да спра, други гласове говореха чрез мен, пишех като в транс с усещането, че размотавам кълбо прежда и със същото чувство на неотложност, както пиша сега. В края на годината се бяха събрали петстотин страници в една брезентова торба и аз осъзнах, че това вече не е писмо, и срамежливо съобщих на близките си, че съм написала книга. „Какво е заглавието?“, попита майка ми. Направихме списък от имена, ала не успяхме да се разберем за нито едно, и накрая ти, Паула, хвърли монета във въздуха, за да се решим. Така бе роден и кръстен моят първи роман „Къщата на духовете“ и аз направих своя прощъпулник в неизлечимия порок на разказвач на истории. Тази книга спаси живота ми. Писането е едно продължително вглеждане в себе си, пътуване в най-тъмните гънки на съзнанието, бавна медитация. Пиша опипом в тишината и по пътя откривам частици истина, малки кристалчета, които стискам в шепа и които оправдават пребиваването ми на този свят. На един друг 8 януари започнах и втория си роман и сетне вече не се осмелих да променям тази щастлива дата отчасти от суеверие, но и от дисциплина — захващала съм всичките си романи на 8 януари.