Здравка Евтимова - Реката, недостигнала море

Тя е майка на три малки момчета, които някога е нарекла Хес… И тя като мен е чакала лудата случайност — синовете и бащата да дойдат заедно в проблясък, да се видят. И тя като мен е знаела, че това е невъзможно, и също като мен се е надявала на този проблясък, за да се видят момчетата и да запомнят чертите на баща си до края. Но къде са трите малки момчета на Айна… Къде са моите три дъщери… Мислите ми потънаха в мъгла, беше невъзможно да оформям въпроси, усещах, че ако продължа, ще вляза в болестта, ще се усмихна като останалите посивели лица, а знаех, че трябва да направя нещо за тях. Трябваше да направя нещо за тях. Нещо изключително важно, а не си спомнях какво е то. Може би да ги преместя някъде? Или да измия раните по кожата им с вода. Гладът ми припомни всичко. Трябваше да намеря храна. Храна за всичките — за мен, за Хес и Ерт. Но не помнех какво беше храна, нито пък откъде да я взема. Глад — храна — глад. Страх и храна. Имаше дървета наоколо, но не знаех, че са дървета и между листата има плодове. За това се сетих по-късно. На едно дърво върху кората някой бе издълбал белег. Не можех да зная кой бе имал проблясък преди мен и какво е искал да каже с белега в кората — може би тази кора е храна? Довлякох се до дървото и загризах със зъби, беше трудно да отхапя парче кора, а когато успях, не можах да преглътна. Сигурно бях пропиляла много време — най-скъпото нещо, най-безценното при проблясък. Всеки миг болестта можеше да ме връхлети, тримата изнемощели човека нямаше да получат храна, постепенно щяха да се вцепенят от глад, без да усетят, че умират; лицата им щяха да запазят възторжената усмивка… Кората не можеше да се яде. Нещо друго вероятно се криеше в това дърво, което трябваше да продължи живота на хората. Иначе кой и защо ще оставя белег в кората? С отчаяно усилие изправих глава и видях сред листата обли жълти кълба. Първо опитах да ям листа, но бяха сухи и жилави и горчаха. Допълзях по-близо, изправих камък, покатерих се към едно от жълтите кълба. Паднах. Отново запълзях, стигнах до камъка, облегнах гръб на него и паднах. Зная само трийсет числа, защото толкова години съм живяла. Не успях да преброя колко пъти съм падала, защото не познавах повече от трийсет числа. Накрая откъснах няколко жълти кълба. Те бяха вкусни и меки, от кората им течеше сок, който се плъзна в устата ми. Прииска ми се да ям, да ям, да ям, да погълна всичките жълти кълба от дървото. Но спрях. Защото ги виждах — виждах трите омършавели тела, знаех, че те никога няма да посегнат към дърветата, никога нямаше да търсят храна. Аз трябваше да им дам. Бързо! Да нахраня тях! Бързо! Хайде, Елси — говорех на глас, за да прогоня болестта — бързо, докато имаш проблясък. Довлякох плодовете — по-късно се сетих, че кълбата се наричат плодове — до устните на Хес. Два или три пъти паднах, докато извадя пръстите от устата му. Хес, яж! — молех го, очите му гледаха точно мен, но не виждаха. Хес, Хес! Яж! Изцедих капки сок върху зъбите му. Целият се напрегна, тялото му се изпъна и дрипите, които го покриваха, се свлякоха. Беше гладен, болен от глад, но не знаеше как да яде, въртеше глава като сляп след миризмата на сока, но не се сещаше да отвори уста. Яж, Хес! Но той не можеше, понеже зъбите му бяха стиснати. Трябваше да го нахраня, за да живее — не зная как тази мисъл бе проникнала в звънтящата ми от болка глава, трябваше да му дам храна! Взех камък — по-рано смятах, че и той е храна, но изобщо не можах да отхапя парче, само счупих два зъба и от това боля. Взех камък и ударих с него челюстта на Хес. Зъбите му се отключиха и успях да напъхам голямо парче от плода в устата му. Жадно го засмука. С второто парче бе по-лесно. Хес го пое, без да дъвче, и го глътна със запъване. Повече нямаше за него. Трябваше да нахраня Ерт, Айна. А плодовете не стигаха, никак не можех да ги поделя. За мен можеха да не останат. За тях обезателно трябваше, трябваше, защото ние сме река, живи сме още. Някога някой от тях ще дойде в проблясък, ще отвори с камък устата ми, тогава ще ям. Ти си Елси! Елси! — крещях, за да продължа проблясъка. Молех се за още няколко секунди. Исках да целуна Ерт…

— Понякога ми се струва, че в тях има нещо странно — каза една жена, надвесила лице над наблюдателния отвор на ордоскопа.

— Погледни я, тя не може да се отдели от човека с петното…

— Глупости, Розита — възрази й солиден, мъж с високо чело.

— Нима не доказахме вече, че те само по своите външни белези приличат на хора? Те са имитации, биологически машини за извличане на кортексин. Ти самата работи по създаването им и външната прилика не бива да разколебава равновесието ти. Недопустимо е за сътрудник от Лабораторията.

Читать дальше