Здравка Евтимова: Реката, недостигнала море

…Очите им зееха изпепелени и нищо не се четеше в тях. Две човешки същества — изнемощели, голи, се бяха свлекли в тревата. Сива, почти безплътна жена стоеше наведена над един мъж със страшно петно на челото и дрипи, омотани около неподвижното мършаво тяло. „Ерт! Ерт! — шепнеше тя.

— Стани, Ерт. Ние сме река, ние сме река, пресъхваща във времето, пясъкът поглъща последните капки влага. Но аз съм жива, Ерт! Моля те, стани“.

— Той няма да стане никога вече, Елси. Издъхна малко след Айна. Затова аз и ти заедно сме дошли в съзнание, проблясъкът е необичайно силен. Сигурно ще бъде кратък. Трябва да побързаме, Елси! — говореше друг мъж, съвсем еднакъв с издъхналия, само челото му светеше с изтънялата си кафява кожа и върху него нямаше червеникаво петно.

— Не зная дали е хубаво или лошо това, Елси, но само когато някой от нас си отиде, идва проблясък, за да създадем нов наш син. Тогава виждаме лицата си, чуваме гласовете си, докосваме се. Но кои сме? Кои са децата ни? Защо живеем? Моля те, Елси, побързай. Мислите ми скоро ще се вцепенят. Ела! Ако имаме син, ще го наречем Ерт. Той ще прилича на нас. На теб, Елси, на Ерт, на Айна… Елси! — прозвуча слаб вик, когато мършавото, безсилно тяло на жената със залитане и криволичене забърза встрани.

— Ела!

Но жената не спираше. Падаше, заплиташе ръце и крака в тревата, но вървеше. Изпепелените й очи нищо не виждаха, кожата на ръцете й кървеше, дрипите й се разнищиха, след всяко падане стъпките й се скъсяваха. Изведнъж се свлече, но не прекъсна отчаяното движение напред, запълзя на лакти и колене, след това само с лакти. Пълзеше в кръг, в широк окървавен кръг около неподвижното тяло на мъжа с петното на челото. Устните й се сплитаха в мъка да произнесат някакви звуци, думите, които се изплъзваха между зъбите, изглеждаха осакатени и страшни.

— Спрете я! Спрете я! — изгърмя отнякъде команда и пет фигури в бели престилки полетяха след нея. — Спрете я много внимателно, за да не повредите нещо в цикъла й — даде допълнителни разяснения високочелият солиден мъж. Вълнение за миг бе лумнало в гласа му, но той моментално го угаси.

— Все пак остават още две години до изтичане на срока й за годност. Това са 240 обема кортексин.

До пълзящата жена първа достигна друга жена, облечена в стегната бяла престилка. Огромна разлика съществуваше между тях, защото едната беше здрава и млада, красива в бялата дреха, а другата умираше от старост и слабост. И все пак двете изглеждаха стряскащо подобни, чертите на лицата им, веждите и най-вече очите, които се срещнаха — угаснали, дълбоки — и се разминаха ужасени, накараха другите преследвачи за миг да спрат, вгледани с пресъхнал дъх в двете жени.

— Тя е само машина! — изкрещя неочаквано от мястото си високочелият мъж.

— Спрете я!

Старата изпита жена се вкопчи в белия ръкав на другата.

— Ние бяхме река. Хубава, топла река. Пясъкът поемаше последните капки влага. Ние бяхме река с Ерт.

Петимата преследвачи я уловиха. Беше им лесно да обездвижат безсилното безжизнено тяло.

— Ерт, още съм жива! — прошепна жената. — Няма да имам син… никога, защото не искам син без тебе, Ерт!

— Ерт, жива съм! — проплака жената умолително.

Хората, които държаха въжетата, внимателно ги поставиха около раменете й.

© Здравка Евтимова

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/926]

Последна редакция: 2006-08-05 13:53:18