Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Това е един ужасен начин да се каже нещо тъжно. Не може ли поне да се преструваме, че играем?

— Не. Ще те изпратя и утре ще се срещнем, където и когато кажеш.

— Може ли да се обадя в „Грити“?

— Разбира се. Сигурно ще бъда буден. Ще ми позвъниш ли, когато се събудиш?

— Да. Но защо винаги се събуждаш толкова рано?

— Професионален навик.

— О, как бих искала да не ти е такава професията и да живееш дълго.

— И аз — каза полковникът. — Ще напусна армията.

— Добре — отговори тя, сънена и спокойна. — Тогава ще отидем в Рим и ще ти поръчаме дрехи.

— И ще живеем щастливо.

— Моля те, не говори така. Моля те, моля те, недей. Знаеш, че съм взела решение да не плача.

— В момента плачеш. Какво, по дяволите, ще промени това решение?

— Моля те, изпрати ме до нас.

— Точно това се канех първо да направя.

— Първо бъди поне веднъж мил.

— Ще бъда.

След като полковникът плати на гондолиера, който се правеше, че не знае нищо, а всъщност знаеше всичко — набит, почтителен, заслужаващ доверие, — те слязоха на Пиацета и преминаха през огромния, студен, открит за вятъра площад, твърд и стар под краката им. Вървяха, притиснати силно един до друг в мъката и щастието си.

— На това място германецът стреляше по гълъбите — каза момичето.

— Навярно сме го убили — отговори полковникът. — Или сме убили брат му. А може и да сме го обесили. Не зная. Не съм в криминалния отдел.

— Все още ли ме обичаш на тези изтъркани от водата, студени, стари камъни?

— Да. Бих искал да постеля едно походно одеяло тук и да ти докажа.

— Би постъпил по-варварски и от онзи, който стреляше по гълъбите.

— Аз съм варварин.

— Невинаги.

— Благодаря ти, че каза „невинаги“.

— Тук трябва да завием.

— Мисля, че знам. Кога ще съборят този проклет кинотеатър и ще построят истинска катедрала? Ето какво иска Джаксън от пети взвод.

— Когато някой отново пренесе от Александрия свети Марко, скрит под товар от свинско месо.

— Това е било едно момче от Торчело.

— Ти си момче от Торчело.

— Да. Аз съм момче от Басо Пиаве и от Грапа, дошло тук направо от Пертика. Аз съм също така и момче от Пасубио, ако знаеш какво означава това. Дори само да живееш там беше по-лошо, отколкото да воюващ, където и да било другаде. Във взвода си разделяха гонококите, донесени в кибритена кутийка от Скио. Разделяха си ги, за да могат да избягат някак си, защото там беше непоносимо.

— Но ти си останал.

— Разбира се. Аз винаги съм последният, който напуска празненството, фиестата имам предвид, а не политическата партия 74 74 Игра на думи. — Б.пр. . Никой не обича такъв гост.

— Да вървим ли?

— Мислех, че си решила.

— Да. Но когато спомена това за нежелания гост, се отказах.

— Не се отказвай.

— Мога да държа на това, което съм решила.

— Знам. Можеш да държиш на всяко проклето нещо. Но, дъще, понякога недей да го правиш. То е за глупците. Понякога е нужно бързо да превключваш.

— Ще превключа, ако искаш.

— Не. Смятам, че решението беше разумно.

— Но няма ли прекалено много време до сутринта?

— Зависи от това, дали човек има късмет или не.

— Аз сигурно ще спя добре.

— Да, на твоята възраст, ако не можеш да спиш, трябва да те обесят.

— Ох, моля те.

— Извинявай. Исках да кажа, да те застрелят.

— Близо сме до нас и ти би могъл да бъдеш мил, ако искаше.

— Толкова съм мил, че чак да ти призлее. Не е за мене тази работа.

Дворецът вече се издигаше пред тях. Не оставаше нищо друго, освен да позвънят или да отключат.

В този дворец съм се загубвал, помисли си полковникът, един-единствен път през живота си.

— Моля те, целуни ме мило за лека нощ.

Полковникът я целуна и я обичаше до болка.

Тя отключи вратата с ключа, който беше в чантата й. После си отиде, а полковникът остана сам с изтъркания тротоар, с вятъра, който все още духаше от север, и със сенките, падащи откъм стаята, където запалиха лампа.

Тръгна си пеш.

Само туристите и влюбените наемат гондоли, мислеше той. Изключение се прави, когато трябва да се прекоси Каналът на места, където няма мостове. Трябва да отида в „Хари“ навярно или на някое друго проклето място. Но смятам да се прибера у дома.

Това наистина беше дом, ако една хотелска стая може да бъде наречена така. Пижамата му бе сложена на леглото. До настолната лампа имаше бутилка „Валполичела“, а до леглото върху сребърния поднос — бутилка минерална вода в кофичка с лед и чаша. Портретът беше изваден от рамката и поставен на два стола там, където полковникът можеше да го вижда от леглото.