Ърнест Сетън - Спрингфийлдската лисица

Вече два месеца кокошките от нашия курник изчезваха тайнствено и когато аз се върнах у дома в Спрингфийлд за лятната ваканция, сметнах, че съм длъжен да открия причината. Птиците изчезваха една по една, и то винаги преди да се настанят на върлината, на която спяха, или преди да излязат от кокошарника. Това поставяше съседите или случайните минувачи извън всякакво съмнение; кокошките не изчезваха от високите клони, тъй че бухалите също не можеха да бъдат заподозрени. Вината не можеше да се хвърли и върху невестулките и поровете, тъй като от кокошките не оставаше нито следа; всичко това ме наведе на мисълта, че пакостникът можеше да бъде само някоя лисица.

Голямата Иръндейлска борова гора се простираше на отвъдния бряг на реката. След като поразгледах внимателно мястото около по-ниския брод, видях няколко лисичи следи и едно пъстро перце от нашите плимутски пилета. Залових се да търся нови доказателства и се заизкачвах по-нататък по брега. По едно време чух зад себе си високото грачене на много врани, обърнах се и ги видях как кръжеха над нещо на брода. Вгледах се по-добре и веднага разбрах, че пред очите ми се разиграваше старата история: „Крадецът вика: дръжте крадеца!“, тъй като на средата на брода се виждаше лисица, която носеше в устата си още едно пиле от нашия двор.

Самите врани, макар и най-безсрамни крадци, винаги са готови да извикат „Дръжте крадеца!“, но с още по-голяма готовност приемат дял от плячката, за да си държат устата затворени. Такова, изглежда, беше намерението им и сега. За да се върне в дупката си, лисицата трябваше непременно да прекоси реката и така щеше да се изложи изцяло на нападение от страна на враните. Тя се втурна внезапно и навярно щеше да преодолее тази опасност, ако и аз не бях се присъединил към атаката; това я накара да пусне топлата още кокошка и да изчезне в гората.

Честото и редовно ходене на лов можеше да означава само едно; лисицата имаше семейство с малки в дупката си. И аз реших, че трябва да ги открия. Вечерта заедно с кучето си Рейнджър прекосих реката и навлязох в Иръндейлската гора. Кучето започна да тича наоколо и аз скоро чух късия пронизителен лай на лисица някъде в близкия гъсталак. Рейнджър веднага се втурна натам, подуши пресни следи, тръгна по тях и скоро лаят му заглъхна в далечината.

След около час той се върна запъхтян и плувнал в пот — беше гореща августовска вечер, и легна в краката ми. Но почти веднага след това някъде съвсем наблизо пак се чу лаят на лисицата и кучето отново се спусна да я гони.

То изчезна в тъмнината право на север. Отначало неговото „бау-бау“ се чуваше ясно, после долавях някакво по-слабо „ау-ау“ и сетне всичко заглъхна. Вероятно те се бяха отдалечили на няколко мили от мен, защото дори като си сложих ухото на земята, пак не ги чувах, а една миля разстояние не беше нищо за гласа на Рейнджър — силен като медна тръба.

Аз чаках дълго в тъмнината на гората, заслушан в приятния ромон на едно поточе. После внезапно се чу шумолене на листа и задъханото дишане на Рейнджър. Той пристигна съвсем изтощен. Езикът му висеше чак до земята, от него капеше пяна, хълбоците му потръпваха и пот се стичаше почти по цялото му тяло. За миг той прекъсна тежкото си дишане — колкото да лизне, както обикновено, ръката ми, — после се просна върху листака на земята и неговото шумно дишане заглуши всички други звуци в гората.

Но отново, само на няколко крачки от нас, се чу изкусителното „яп-юррр“ и изведнъж разбрах какво значеше това: ние очевидно се намирахме близо до дупката, където бяха малките листчета, и един след друг родителите се опитваха да ни отдалечат оттам.

Нощта беше вече напреднала и ние се върнахме у дома с чувството, че целта бе почти постигната.

Всички съседи знаеха, че в околността има цяло лисиче семейство, но никой не предполагаше, че живее толкова близо.

Лисугерът бе наречен „Белязания“ заради един белег от рана, започващ от окото и стигащ чак до зад ухото му — навярно го бе получил от бодлив тел при преследване на зайци. По-късно раната беше заздравяла и на нейно място бе пораснала бяла козина, която му остана завинаги като отличителен белег.

Предишната зима бях имал случай да се убедя в хитростта на това животно. Веднъж, след като падна голям сняг, аз тръгнах на лов, прекосих откритото поле и се приближих към гъсто обраслия ров зад старата мелница. Тогава внезапно забелязах от другата страна на рова една лисица, която тичаше в такава посока, че очевидно щеше да ми пресече пътя. Застанах неподвижен, не смеех дори да мръдна глава, за да не ме забележи. Скоро лисицата се спусна в дъното на рова и се скри в гъсталака. Веднага я последвах, затичах се и я зачаках на това място, от което смятах, че ще излезе; но напразно — никаква лисица не се появи. Като разгледах внимателно мястото, аз открих пресни лисичи следи. Следвайки ги с поглед, видях наблизо не друг, а „Белязания“: той стоеше далеч от обсега на моите куршуми и ме гледаше така, сякаш ми се надсмиваше.