Ърнест Сетън - Спрингфийлдската лисица

След малко аз ги чух, че се връщат и видях лисицата — това беше „Белязания“ — който препускаше леко по дъното на реката към потока. Той навлезе в него и като пробяга около двеста ярда в плитката вода край брега, изскочи точно срещу мене. При все че бях съвсем на открито, лисугерът не ме забеляза и започна да се изкачва по хълма, като постоянно се обръщаше и проверяваше дали кучето го преследва. Като ме приближи на около десетина крачки, той седна гърбом към мен, протегна врат и заследи с очевиден интерес постъпките на кучето.

Със силен лай Рейнджър просто летеше по следите на лисицата, докато дойде до течащата вода, която унищожаваше всякакъв мирис; тук той застана в недоумение и реши, че му остава само едно: да прегледа и двата бряга на реката, за да открие откъде е излязъл „Белязания“.

Лисугерът, който стоеше пред мен, промени малко положението си, за да може да вижда по-добре и с чисто човешки интерес наблюдаваше лутането на кучето. Той беше толкова близо до мен, че аз можах да видя как козината му настръхна малко, когато кучето се появи отново. Дори ми се струваше, че виждам как сърцето подскачаше в гърдите му и как блестяха жълтите му очи. Беше просто комично да се види какво става, когато лисугерът се убеди, че трикът му с водата успя да заблуди кучето: той просто не можеше да стои на едно място, а весело започна да скача на всички страни и се изправи на задните си крака, за да вижда по-добре умореното, едва пристъпващо куче. „Белязания“ разтегна уста широко, почти до ушите — задъха се, макар че не беше уморен, или по-скоро се изсмя шумно и весело, както се смеят кучетата. Той дори се завъртя на мястото си от голямо удоволствие, когато кучето най-сетне намери следите му, но не можеше вече да върви по тях, защото бяха съвсем изстинали и не си струваше труда да продължи преследването.

Щом кучето се заизкачва по хълма, лисугерът тихо си отиде в гората. През цялото време бях седял съвсем открит, само на десетина крачки от него, но лисугерът никога не разбра, че в продължение на двадесет минути животът му се намираше във властта на най-големия му враг. Рейнджър също щеше да ме отмине, но аз го повиках: кучето трепна леко, изостави лисичата следа и с покорен поглед легна в краката ми.

Тази малка комедийка се разиграваше с известни изменения в продължение на няколко дни, и то съвсем пред очите на обитателите на чифлика отвъд гората. Чичо ми — когото всекидневната загуба на кокошките изкарваше из търпение — реши сам да излезе на лов, настани се на хълмчето и когато „Белязания“ зае обичайното си място, за да наблюдава глупавото куче долу на реката, той го застреля точно в момента, когато лисугерът пак се усмихваше победоносно.

Но кокошките все още продължаваха да изчезват. Чичо ми беше страшно разгневен. Реши сам да води войната, разхвърли из цялата гора отровни примамки с надежда, че собствените ни кучета няма да ядат от тях. Той не спираше да прави язвителни бележки върху моите ловджийски способности и всяка вечер излизаше въоръжен с пушка, придружаван от двете кучета.

Но лисицата не само отлично познаваше отровните примамки и ги отминаваше равнодушно или с истинско презрение, но дори хвърли една от тях в дупката на своя стар неприятел пора и оттогава никой повече не го видя. По-рано „Белязания“ имаше грижата да пази от кучетата. Сега обаче целият товар падна върху Виксен; не й оставаше време да заличава всички следи около дупката, нито да посреща и заблуждава враговете.

Лесно е да се предугади как Рейнджър дойде по прясната още следа до дупката, а Спот — фокстериерът — извести с лай, че семейството е вътре. Тайната бе открита и сега цялото лисиче семейство бе осъдено на смърт. Пади — един от работниците — дойде с мотика и лопата, за да ги откопае, докато ние стояхме наоколо заедно с кучетата. Старата лисица се показа от близката гора и примами кучетата надолу към реката; там, решавайки, че е дошъл подходящият момент, тя се отърва от тях, като се метна на гърба на една овца. Изплашената овца пробяга няколкостотин ярда, след това лисицата скочи от нея и сигурна, че следата й е прекъсната, се върна при дупката. Но кучетата, забъркани от прекъснатата следа, също се върнаха при дупката, откъдето отчаяната лисица напразно се мъчеше да ни отдалечи.

Междувременно Пади бързо и сръчно копаеше с лопатата и мотиката. Жълтият зърнест пясък, който изриваше от дупката, постепенно образуваше две хълмчета отстрани и раменете на едрия работник като че ли потъваха между тях. След почти едночасово копане, съпровождано от свирепия лай на кучетата, които преследваха лисицата в близката гора, Пади извика: „Ето ги, господине!“