Ърнест Сетън - Спрингфийлдската лисица

На втората нощ след хващането на лисичето чух дрънкането на синджир и видях, че старата лисица беше на двора и усилено копаеше някаква дупка край колибката. Когато дупката стана толкова дълбока, че лисицата потъваше до половина в нея, тя събра и спусна вътре синджира, а после го зарина с пръст. След това, като си мислеше, че се е отървала от него, тя грабна малкия Тип за врата и се опита да скочи с него върху купа дърва. Уви, синджирът и този път рязко го откъсна от прегръдките й.

Нещастното малко създание изскимтя жално и пропълзя обратно в колибката. След около половин час сред кучетата се надигна силен вой и по това, че се впуснаха направо към гората, разбрах, че бяха по дирите на лисицата. Те се отправиха към железопътната линия и скоро техният лай заглъхна. На другата сутрин Рейнджър не се върна и ние скоро разбрахме причината. Лисиците отдавна бяха разбрали какво представлява железопътната линия и бързо се бяха научили да я използуват за своите цели. При някои случаи, когато ги преследваха, те тичаха дълго време по релсите, и то точно преди минаването на влака. По железните релси почти не оставаше миризма, а минаването на влака съвсем я премахваше; освен това не беше изключено влакът да премаже кучето. При други случаи — по-сигурни, но по-трудни за изпълнение — лисицата подмамваше кучето до някой железопътен мост точно пред влака и тогава то неизбежно ставаше жертва.

И тъй старата лисица бе изиграла сполучливо тоя си трик; ние намерихме разкъсаните останки на Рейнджър и разбрахме, че това бе нейното отмъщение.

Същата нощ тя пак дойде в двора; измореното куче Спот още не бе успяло да се върне. Лисицата уби още една кокошка, донесе я на Тип и задъхана се просна до него, за да го накърми. Изглежда, мислеше си, че рожбата й няма за храна нищо, освен това, което тя й донасяше. А именно тази кокошка издаде нейните нощни посещения.

Моите симпатии бяха на страната на старата лисица и не желаех да участвувам в никакви планове за нейното унищожаване. На следващата нощ с пушка в ръка чичо ми застана на пост. Но когато се застуди и луната се скри зад облаците, той се сети, че има по-важна работа другаде и остави за свой заместник Пади. Изглежда обаче, че от тишината и напрежението на очакването нервите на Пади изневериха и когато след час чухме двата му изстрела, бяхме сигурни, че барутът е отишъл напразно.

На сутринта разбрахме, че лисицата не бе пропуснала да посети рожбата си и тая нощ и че още една кокошка бе изчезнала. На следната вечер чичо отново застана на пост. Скоро след стъмване се чу един-единствен изстрел, но лисицата изпусна дивеча, който носеше, и избяга. По-късно, пак през същата нощ, тя отново се опита да влезе в двора и предизвика втори изстрел. При все това на другия ден, като погледнахме синджира, неговият блясък издаде, че Виксен пак бе идвала и с часове се бе мъчила да го пререже.

Такава смелост и постоянство не можеха да не внушат ако не снизхождение, то поне уважение. Във всеки случай на другата нощ никой не дебнеше в тишината с оръжие в ръка. Щеше ли лисицата да се възползува от това? След като вече три пъти я прогонваха с куршуми, щеше ли да се реши отново да нахрани и освободи своята пленена рожба?

Щеше ли да се опита пак? Тя бе майка и любовта й беше майчинска. Само един поглед ги следеше през тая четвърта нощ, когато жалният плач на малкото отново призова неясната сянка върху купа дърва.

Но този път тя не носеше храна. Нима опитният ловец най-сетне бе претърпял неуспех? Не беше ли могла да изпълни единственото си задължение или вече бе предоставила на тъмничарите грижата за прехраната на своята рожба?

Не, нищо подобно. И любовта, и ненавистта на дивата майка бяха непоколебими. Тя живееше само с една мисъл: да освободи малкото си. Изпитала бе всички познати средства, пренебрегнала бе всички опасности, за да го запази и освободи. Но всичко бе напразно.

Сякаш някаква сянка, тя се промъкна за момент и тутакси изчезна, а Тип грабна това, което тя му бе хвърлила, и започна да го дъвче и гълта с наслада. Още ядеше, когато една остра като нож болка го прониза и той високо изпищя; после потрепера кратко и умря.

Майчината любов на лисицата бе силна, но друго едно висше чувство се оказа по-силно. Когато трябваше да решава съдбата на своята рожба — да избира между жалкия пленнически живот и внезапната смърт, тя потисна в сърцето майчиното си чувство и отвори на малкото си единствените двери към освобождението.