Ърнест Сетън - Спрингфийлдската лисица

Пред нас се откри дълбоко леговище, на дъното на което лежаха четирите пухкави лисичета. Преди да мога да се намеся, един убийствен удар на лопатата и яростното нападение на малкия териер прекрати живота на три от тях. Четвъртото и най-малкото аз едва успях да спася, като го хванах за опашката и го вдигнах толкова нависоко, че да не могат да го стигнат възбудените кучета.

То изпищя кратко. Майката, чула неговия вик, веднага се притече и започна да обикаля толкова близо около нас, че щеше да бъде застреляна, ако не бе случайната защита на кучетата, които все тичаха между нас и нея. Накрая Виксен успя отново да ги увлече в безрезултатна гонитба.

Оцелялото лисиче турихме в един чувал, където то стоеше съвсем кротко, а нещастните му братя хвърлихме обратно в жилището им и ги заринахме с няколко лопати пръст. С чувство за вина ние се върнахме в къщи и вързахме малкото лисиче с един синджир в двора. В същност никой не знаеше защо го оставихме живо, но сякаш някаква промяна настъпи в чувствата на всички ни; нито един от нас не желаеше неговата смърт.

То беше хубаво малко създание, нещо прилично и на лисица, и на агънце. Неговата пухкава муцунка напомняше по своята форма и невинно изражение агне, но в жълтите му очи човек можеше да открие хитър и свиреп блясък. Щом някой се приближеше до лисичето, то се свиваше тихо на кълбо в своята колибка и трябваше да мине цял час, за да се реши да се покаже отново.

Сега вече моят прозорец започна да играе роля на наблюдателен пост вместо хралупата. Около лисичето обикаляха добре познатите му кокошки. Късно този следобед, когато те го бяха заобиколили, се чу дрънкане на синджир, зверчето се хвърли върху най-близката птица и сигурно би я хванало, ако веригата не го бе дръпнала рязко назад. То се изправи на крака и пропълзя обратно в колибката; по-късно направи още няколко такива опита, но скоковете му вече бяха добре пресметнати и жестоката верига нито веднъж повече не го повали.

С настъпването на нощта лисичето стана неспокойно, то ту се измъкваше от колибата, ту при най-малкото шумолене пак се скриваше в нея, като теглеше веригата и бясно я гризеше. После внезапно спря неподвижно, сякаш заслушано в нещо, издигна черното си носле и кратко и жално изскимтя. Затича се наоколо, размята веригата и продължи да скимти.

И ето че отговорът дойде. Отдалеч се носеше зовът на старата лисица: „Я-яп-юр-рр.“ Няколко минути по-късно една неясна сянка се появи на купа дърва. Малкото се вмъкна в колибката, но после изведнъж се върна и се втурна да посрещне майка си с всичката радост, която една лисица е способна да прояви. Със светкавична бързина тя го грабна и се опита да го отнесе. Но когато синджирът се обтегна докрай, лисичето бе грубо изтеглено от устата на майката и тя, изплашена от отварянето на някакъв прозорец, избяга зад купа дърва.

Един час по-късно лисичето престана да тича и замлъкна. Аз надникнах през прозореца и при светлината на луната видях очертанията на старата лисица, легнала на земята до своята рожба: тя гризеше нещо и по дрънкането на желязо познах, че това бе омразният й синджир. А Тип — малкото лисиче — в това време сучеше топло мляко.

Аз излязох навън и лисицата веднага побягна в тъмната гора; край колибката намерих две кървави, още топли мишки, които самоотвержената майка бе донесла на своето малко. На сутринта забелязах също, че на две стъпки дължина синджирът блестеше силно. Аз отидох в гората при разровената дупка и там също намерих следи от старата лисица. Нещастната, разбита от скръб майка беше изровила и извадила телата на своите малки. И трите лисичета бяха облизани и наредени едно до друго, а до тях бяха оставени две току-що отвлечени кокошки от нашия курник. Следите върху разровената земя красноречиво ми разказаха историята на тая нощ: как лисицата бе донесла на малките си обичайната им храна — плод на нейния нощен лов; как се бе простряла до тях и отчаяно се бе мъчила да ги нахрани и стопли както някога; как бе чувствувала само изстиналите им малки тела под меката козина и черните безчувствени нослета, неспособни вече да отговарят на нейните милувки.

Дълбоки отпечатъци от лакти и гърди по земята показваха къде Виксен мълчаливо и дълго бе лежала и гледала своите рожби и бе скърбила, както само една майка може да скърби. Оттогава тя никога вече не се върна при разровената дупка, защото се бе уверила, че рожбите й са мъртви.

Плененият Тип — най-слабичкият от лисичата челяд — наследи сега цялата любов на старата лисица. Кучетата бяха развързани, за да пазят кокошките. На работника бе наредено да стреля по лисицата щом я види. Това нареждане се отнасяше и до мен, но аз бях решил да твърдя пред чичо, че не съм виждал лисицата. В пилешки глави — любима храна на лисиците, която куче дори не би докоснало — бе сложена отрова, и бяха разпръснати из цялата гора. Единственият път да се стигне до двора, където бе вързан Тип, бе през купа дърва и той бе свързан с много опасности. При все това старата лисица идваше всяка нощ, за да се погрижи за своето малко и да му донесе прясно убити кокошки и дивеч. Виждах я много пъти, при все че тя вече не дочакваше да чуе жалостния зов на пленника.