Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

Мълчаха дълго време. Полковникът забеляза как гондолата се промъкна само на няколко инча под моста, който отминаха.

— Как си, дъще?

— Много добре.

— Обичаш ли ме?

— Моля те, не задавай глупави въпроси.

— Нивото на водата е много високо и ние едва минахме под моста.

— Мисля, че знам накъде отиваме. Тук съм се родила.

— Аз съм грешил в моя роден град — каза полковникът. — Това, че си се родил някъде, съвсем не означава всичко.

— Означава много — отговори момичето. — И ти знаеш. Моля те, притисни ме много силно, за да се почувствуваме за малко част един от друг.

— Да опитаме.

— Не може ли за малко да те заместя?

— Ужасно е сложно. Но да опитаме.

— Сега аз съм на твоето място. И току-що превзех Париж.

— Господи, дъще, ти имаш страшно много проблеми. Следващото нещо е да се направи преглед на Двайсет и осма дивизия.

— Не ме интересува.

— А мене ме интересува.

— Не беше ли добра?

— Напротив. Имаше също така и славни командири. Но бяха от националната гвардия и нямаха късмет. Това се нарича Т.С. дивизия 73 73 Дивизия, която е получила Т.С. карта — хумористично удостоверение за плачевното състояние на собственика, на когото не остава нищо друго, освен да се обърне за утешение към свещеника (жаргон от Втората световна война). — Б.пр. . Ще получиш Т.С. карта от армейския свещеник.

— Нищо не разбирам от тези неща.

— Не си струва да се обясняват.

— Ще ми разкажеш ли някои истини за Париж? Толкова много го обичам и като си помисля, че си го превзел тогава, сякаш се возя в тази гондола с маршал Ней.

— Той не струва. Особено след като води всичките ариергардни боеве, отстъпвайки от онзи голям руски град. Биеше се по десет-дванайсет, дори петнайсет пъти на ден. Ако не и повече. След това не можеше да разпознава хората. Моля те, не се качвай на никакви гондоли с него.

— За мене той винаги е бил един от великите герои.

— Аха. И за мене. До Катр-Бра. Или може би не беше Катр-Бра. Започвам да ръждясвам. Да го наречем Ватерло.

— Лошо ли се прояви там?

— Ужасно — каза й полковникът. — Забрави го. Той води прекалено много ариергардни боеве при отстъплението от Москва.

— Но го смятаха за най-храбрия от храбрите.

— Това не е достатъчно. Трябва винаги да бъдеш и най-умният от умните. А се нуждаеш и от редовно снабдяване.

— Моля те, разкажи ми за Париж. Знам, че не трябва повече да се любим.

— А аз не знам. Кой казва това?

— Аз, защото те обичам.

— Добре. Ти го каза, защото ме обичаш. Да бъде, както искаш. Макар че бих пратил по дяволите това твое желание.

— Мислиш ли, че бихме могли да се любим още веднъж, без това да ти навреди?

— Да ми навреди? — попита полковникът. — Кога, по дяволите, нещо ми е навреждало?

— Моля те, не бъди лош — каза тя, покривайки и двамата с одеялото. — Моля те, пийни чаша от това с мене. Знаеш, че някои неща са ти вредили.

— Точно така — отговори полковникът. — Хайде да не си спомняме.

— Много добре. Научих тази дума или тези две думи от теб. Край на разговора.

— Защо обичаш тази ръка? — попита полковникът, като я сложи където трябва.

— Моля те, не се преструвай на глупав и моля те, нека не мислим за нищо, за нищо, за нищо.

— Аз съм глупав. Но утре няма да мисля за каквото и да е, за каквото и да е, за нищо, нито пък за брата на това нищо.

— Моля те, бъди добър и мил.

— Ще бъда. И ще ти кажа една военна тайна. Строго поверително или, както казват англичаните, съвършено секретно. Обичам те.

— Това е хубаво. И ти го каза хубаво.

— Аз съм хубав — отговори полковникът, като погледна моста, който приближаваше, и видя, че ще има място да минат. — Това е първото нещо, което хората забелязват у мене.

— Винаги бъркам думите — каза момичето. — Моля те, обичай ме независимо от това. Бих искала аз да съм тази, която да те обича.

— Ти ме обичаш.

— Да, обичам те — отговори тя. — От цялото си сърце.

Сега се движеха по посока на вятъра. И двамата бяха уморени.

— Мислиш ли…

— Не мисля.

— Добре тогава, опитай се да мислиш.

— Ще се опитам.

— Пийни чаша от това.

— С удоволствие, защото е много хубаво.

Наистина беше хубаво. В кофичката все още имаше лед, който запазваше виното студено и бистро.

— Може ли да остана в „Грити“?

— Не.

— Защо?

— Не трябва. Заради тях, а и заради тебе. Мене дяволите ме взели.

— Тогава, предполагам, трябва да си ида вкъщи.

— Да, логично предположение.