Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Няма повече студен „Рьодерер“, но ако желаете „Перие Жуе“…

— Донеси — каза полковникът и добави: — моля. Няма да говоря като Джорджи Патън — обърна се той към момичето. — Не трябва. А освен това той е мъртъв.

— Бедният човек!

— Да. Беден човек през целия си живот. Макар и доста богат, що се отнася до пари и танкове.

— Имаш ли нещо против танковете?

— Да. И по-специално не обичам хората в тях. Танковете ги правят нагли, а това е първата крачка към страха, имам предвид истинския страх. Може би е малко усложнено и от клаустрофобията.

След това той я погледна и се усмихна; съжаляваше, че бе я закарал на дълбокото, сякаш беше пуснал начинаещ плувец, свикнал да плува на плитко край някой полегат бряг, в прекалено дълбока вода, и се опита да й вдъхне отново увереност:

— Прости ми, дъще. Повечето от това, което казвам, е несправедливо. Но е по-вярно от нещата, които ще прочетеш в спомените на генералите. След като човек получи една или повече звезди, за него става така трудно да се добере до истината, както е било трудно на нашите праотци да се доберат до светия Граал.

— Но ти си бил генерал.

— Не бог знае колко дълго — каза полковникът. — Но, виж, капитаните — продължи генералът — знаят точната истина и могат най-добре да ти я кажат. Ако не могат, ги разжалват.

— А ти щеше ли да ме разжалваш, ако лъжех?

— Зависи от това за какво лъжеш.

— Няма да лъжа за нищо. Не искам да бъда разжалвана. Звучи ужасно.

— Ужасно е — каза полковникът. — Изпращаш ги в тила, за да бъдат разжалвани, с единайсет екземпляра обяснение защо трябва да бъде извършено това, като подписваш всеки един от тях.

— Много ли си разжалвал?

— Доста.

Портиерът влезе в залата с портрета, носеше го в голямата му рамка и приличаше на кораб, който се движи с прекалено много платна.

— Донеси два стола — каза полковникът на младшия келнер — и ги сложи там. Гледай платното да не докосва столовете. И го дръж да не се хлъзне. — А после се обърна към момичето: — Ще трябва да сменим тази рамка.

— Знам. Не съм я избирала аз. Вземи го без нея, а следващата седмица ще изберем хубава рамка. А сега погледни — не рамката, а това, което той казва или не казва за мене.

Портретът беше хубав: нито сух, нито снобски, нито стилизиран, нито модернистичен. Така човек би искал да нарисуват момичето му, ако Тинторето беше тук — в противен случай щеше да се задоволи с Веласкес. Но нито единият, нито другият рисуваха така. Това беше просто един портрет, нарисуван чудесно, както все още понякога се случва в наше време.

— Прекрасен е — каза полковникът. — Наистина е прекрасен.

Портиерът и младшият келнер го държаха и го гледаха отстрани. Gran Maestro му се възхищаваше нескрито. През две маси от тях американецът го възприемаше с журналистическо око, чудейки се кой го е нарисувал. Към всички останали платното беше с гръб.

— Прекрасен е — каза полковникът. — Но ти не можеш да ми го дадеш.

— Вече съм ти го дала. Сигурна съм, че косата ми никога не е покривала раменете ми.

— А аз мисля, че ги е покривала.

— Мога да я оставя толкова дълга, ако искаш.

— Опитай. Ах ти, чудна хубост! Обичам те много. Тебе и нарисуваната на платното.

— Кажи на келнерите, ако искаш. Сигурна съм, че няма да бъдат кой знае колко учудени.

— Отнеси платното горе в стаята ми — каза полковникът на портиера. — Благодаря ти много, че го донесе тук. Ако цената е изгодна, ще го купя.

— Изгодна е — отговори момичето. — Да ги накараме ли да го отнесат със столовете и специално да го покажат на твоя сънародник? Gran Maestro би могъл да му даде адреса на художника и той навярно ще го посети в ателието.

— Това е много красив портрет — каза Gran Maestro. — Но трябва да бъде отнесен в стаята. Не бива да се оставя изпитият „Рьодерер“ или „Перие Жуе“ да говорят за него.

— Отнеси го в стаята, моля.

— Каза „моля“, без да направиш пауза.

— Благодаря ти. Портретът толкова ме развълнува, че не съм съвсем отговорен за думите си.

— Нека и двамата да не бъдем отговорни за нищо.

— Готово — съгласи се полковникът. — В действителност Gran Maestro има чувство за отговорност за всичко. И винаги е имал.

— Не — каза момичето. — Мисля, че той постъпи така не само от чувство за отговорност, но и от злоба. Знаеш ли, в този град всеки посвоему е злобен. Мисля, че той просто не искаше този човек да хвърли дори и журналистически поглед на щастието.

— Каквото и да означава то.

— Научих този израз от тебе, а сега ти го възприе от мене.