Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Изобщо?

— Само три пъти. И то съвсем не сериозно.

— И само толкова ли трябваше да се биете, за да завземете такъв един град?

— Дъще, ние се бихме дванайсет пъти след Рамбуйе, за да влезем в града. Но само два случая си струва да бъдат наречени битки. При Тусю льо Нобл и при Льо Бю. Останалите бяха просто необходими както гарнитурата за ястието. В действителност на мен не ми се наложи да се бия въобще, ако се изключат онези две места.

— Кажи ми някои истини за воюването.

— Кажи ми, че ме обичаш.

— Обичам те. Можеш да го публикуваш в „Газетино“, ако искаш. Обичам твоето силно, сухо тяло и странните ти очи, които ме плашат, когато станат зли. Обичам ръката ти и всички твои ранени места.

— Трябва да се опитам да ти кажа нещо много хубаво. Първо мога да те уверя, че те обичам. Точка.

— Защо не си купиш красиви стъклени съдове? — попита внезапно момичето. — Можем да отидем заедно в Мурано.

— Не разбирам нищо от стъклени съдове.

— Аз бих могла да те науча. Ще бъде забавно.

— Живея прекалено скитнически живот, за да имам хубави стъклени съдове.

— Да, но когато се пенсионираш и дойдеш да живееш тук?

— Тогава ще купим.

— Искам сега.

— И аз, само че утре отивам на лов за патици, а тази вечер си е тази вечер.

— Може ли и аз да дойда на лов?

— Само ако Алварито те покани.

— Мога да го накарам да ме покани.

— Съмнявам се.

— Не е любезно да се съмняваш в това, което дъщеря ти казва, след като е достатъчно голяма, за да си позволява да лъже.

— Добре, дъще. Оттеглям съмнението.

— Благодаря. И все пак няма да дойда, за да не ви досаждам. Ще остана във Венеция и ще отида на църква с мама и с нейната и моята леля, след това ще навестя и моите бедняци. Аз съм единствено дете, така че имам много задължения.

— Винаги съм се чудил как прекарваш времето си.

— Ето така. Също ще накарам прислужницата си да ми измие косата и да ми направи маникюр и педикюр.

— Не можеш да направиш това, защото ловът е в неделя.

— Тогава в понеделник. В неделя ще чета всички илюстровани списания, включително и неприличните.

— Може би в тях ще има снимки на мис Бергман. Все още ли искаш да приличаш на нея?

— Вече не. Искам да приличам на себе си, само че да бъда много, много по-добра и ти да ме обичаш. Също така — каза тя внезапно, съвсем открито — искам да приличам на теб. Може ли тази вечер мъничко да приличам на теб?

— Разбира се. В кой град сме в края на краищата?

— Във Венеция, най-хубавия град според мен.

— Съгласен съм. И ти благодаря, че не искаш да ти разказвам повече случки от войната.

— О, ти трябва да ми ги разкажеш по-късно.

— Трябва? — попита полковникът и в странните му очи се появи жестокост и решителност, сякаш дулото на танк се насочваше към него. — Трябва ли каза, дъще?

— Да. Но не исках да го кажа по този начин. Или, ако съм сбъркала, извинявай. Исках да кажа: Моля те, би ли ми разказал по-късно още действителни случки? И би ли ми обяснил нещата, които не разбирам?

— Можеш да използуваш трябва , ако искаш, дъще. Да върви по дяволите!

Той се усмихна и очите му станаха мили, колкото можеха, а това не означаваше, че бяха много мили — и той го знаеше. Но сега не му оставаше нищо друго, освен да се опита да бъде мил към своята последна, истинска и единствена любов.

— Всъщност нямам нищо против, дъще. Моля те, повярвай ми. Знам какво е да командуваш и на твоята възраст аз изпитвах особено удоволствие, когато го вършех.

— Но аз не искам да командувам. — Независимо от нейното решение да не плаче, очите й бяха влажни. — Искам да ти служа.

— Знам. Но искаш също и да командуваш. В това няма нищо лошо. Всички хора като нас искат.

— Благодаря ти, че каза „като нас“.

— Не беше трудно да го кажа — отговори полковникът и добави: — дъще.

Точно в този момент дойде портиерът и каза:

— Извинете, господин полковник. Навън чака един човек, мисля, че е ваш слуга, госпожо, с един доста голям пакет за полковника. Да го оставя ли долу или да кажа да го качат в стаята ви?

— Да го качат в стаята ми — каза полковникът.

— Моля те — намеси се момичето, — не може ли да го видим сега? Не се интересуваме от никого тук, нали?

— Разопаковай го и го донеси тук.

— Добре.

— А после можеш да кажеш да го качат много внимателно в стаята ми и да го опаковат добре за пренасяне утре по обед.

— Слушам, господин полковник.

— Иска ли ти се да го видиш? — попита момичето.

— Много — каза полковникът. — Gran Maestro, донеси още от този „Рьодерер“, моля те, и постави един стол така, че да можем да погледаме един портрет — ние сме големи поклонници на изобразителното изкуство.