Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Ти взе ли участие?

— Да — каза полковникът. — Мисля, че мога смело да кажа, да.

— И не ти ли направи огромно впечатление? В края на краищата това е бил Париж и не на всеки се е отдавала възможност да го завзема.

— Самите французи го бяха завзели четири дни преди това. Но по великия план на щаба с название ВЩСЕВ, Върховен, обърни внимание на думата, щаб на съюзните експедиционни войски, включващ всички военни политици от тила, които носеха белега на срама, изобразяващ нещо пламтящо, а ние — четирилистна детелина, като отличителен знак, а и за щастие, този щаб наистина имаше гениален план, градът трябваше да бъде обкръжен. Така че ние не можехме просто да го завземем. Трябваше да чакаме да пристигне евентуално генерал или маршал Бърнърд Лбу Монтгомъри, който не беше в състояние да запуши дори пробива при Фалез, а да се придвижи му се стори трудно и не можа да пристигне навреме при нас.

— Сигурно ви е липсвал — каза момичето.

— О, да — отговори полковникът. — Ужасно.

— Но нима нямаше нещо благородно или нещо наистина радостно?

— Имаше, разбира се — каза й полковникът. — Сражавахме се от Ба Медон през Порт дьо Сен-Клу по улици, които познавах и обичах, от нашите нямаше нито един убит, нанесохме възможно най-малко щети. На Етоал плених иконома на Елза Максуъл. Това беше една много сложна операция. Срещу него имаше обвинение, че е японски снайперист. Ново двайсет. Беше набеден, че е убил няколко парижани. Изпратихме трима души на покрива, където беше намерил подслон, но се оказа, че е от Индокитай.

— Малко по малко започвам да разбирам. Но това е обезсърчително.

— Винаги е адски обезсърчително. Но в този занаят човек не трябва да има сърце.

— Мислиш ли, че е било същото по времето на великите капитани?

— Сигурен съм, че е било още по-лошо.

— Но ти си получил раните в ръката честно?

— Да. Съвсем честно. На каменист, гол хълм.

— Моля те, дай да я докосна — каза тя.

— Само внимавай около средата. Там е разцепена и все още може да се отвори.

— Трябва да пишеш — каза момичето. — Говоря ти сериозно. За да знаят хората за тези неща.

— Не — възрази полковникът. — Нямам талант за това и знам прекалено много. Почти всеки лъжец пише по-убедително от човека, който е бил там.

— Но други войници са писали.

— Да. Морис Саксонски. Фридрих Велики. Господин Тсюн Тсю.

— Става въпрос за военни — наши съвременници.

— Каза „наши“ непринудено. Но на мен това ми хареса.

— Нима не са писали много съвременни военни?

— Безспорно. А ти чела ли си ги?

— Не. Чела съм главно класиците, чета и илюстрованите списания заради клюките. И писмата ти.

— Изгори ги — каза полковникът. — Те не струват нищо.

— Моля те. Не бъди груб.

— Няма. Какво да ти кажа, така, че да не те отегча?

— Разкажи ми за времето, когато си бил генерал.

— О, това ли — каза той и направи знак на Gran Maestro да донесе шампанско.

Беше „Рьодерер Брут“ от 1942 г. и той го обичаше.

— Когато си генерал, живееш във фургон, твоят началник-щаб също живее във фургон и си имаш уиски „Бърбън“, а другите войници нямат. Твоите началници на отдели живеят в КП 70 70 Команден пункт. — Б.пр. . Бих ти обяснил какво представляват началниците на отдели, но това ще те отегчи. Бих ти разказал за началниците на първия, втория, третия, четвъртия и петия отдел, а немците имат и шести. Но ще се отегчиш. Освен това имаш и карта, покрита с пластмаса, а на нея са означени три полка, всеки включва по три батальона. Всичко това е отбелязано с цветен молив.

Има гранични линии, така че когато батальоните преминат границите си, да не се сражават един срещу друг. Батальонът се състои от пет роти. Всичките би трябвало да са добри, но някои са добри, а други — не много. Разполагаш с дивизионна артилерия, танков батальон и много резервни части. Живееш по координати.

Той изчака, докато Gran Maestro наливаше „Рьодерер Брут“ 42.

— От корпуса, cuerpo d’Armata — преведе той хладно, — ти казват какво трябва да правиш, а после сам решаваш как. Диктуваш заповедите или най-често ги предаваш по телефона. Наказваш хора, които уважаваш, за да ги накараш да вършат съвсем невъзможни неща, но за тях има заповед. Също така трябва да мислиш упорито, да стоиш до късно буден и да ставаш рано.

— И ти няма да опишеш това?! Дори и само за да ми доставиш удоволствие?

— Не — каза полковникът. — Момчетата, които бяха чувствителни и се побъркаха, но запазиха истинските първи впечатления от своя боен ден или от своите три, а дори и четири дни, пишат книги. Те са хубави книги, но могат да бъдат скучни, ако си бил там. После други пишат, за да спечелят бързо от войната, в която никога не са воювали. Това са тези, които тичаха в тила, за да съобщят новините. А новините едва ли бяха точни. Но те тичаха бързо с тях. Професионалните писатели си имаха служби, които им попречиха да воюват, и те писаха за боевете, останали неразбираеми за тях, така, сякаш са били там. Не зная в коя категория грехове влиза това.