Хауърд Лъвкрафт: Отвъд стената на съня

Често съм се питал защо голяма част от човечеството продължава да се вълнува от колосалната значимост на сънищата и онзи тайнствен свят, към който принадлежат. Нали нощните ни видения — като изключим сензационните теории на Зигмунд Фройд и елементарния им символизъм — не са нищо повече от бледо, нерядко фантастично отражение на преживяното от нас в будно състояние? Не може да се отрече обаче, че понякога сънищата ни са белязани от приглушени отгласи с чужд, неземен, безтелесен характер, който не подлежи на обикновена интерпретация и чието тревожно въздействие ни загатва, че можем — макар и за миг — да надзърнем в сферата на менталното; сфера, която е не по-малко значима от физическия живот, макар и да е отделена от него с непреодолима (поне в повечето случаи) преграда. От собствен опит зная, че по време на сън може и да губим земните си усещания, ала за сметка на това се пренасяме в друга, безтелесна реалност, чиято природа коренно се различава от всичко онова, което познаваме. Само смътни, загадъчни и фрагментарни спомени остават в паметта ни след момента на пробуждането; тези спомени ни предоставят богат материал за спекулации и предположения и в същото време — никакви доказателства, които да ги подкрепят. Можем само да гадаем дали в света на сънищата материята е също тъй стабилна и непрекъсната, както в нашия свят, и дали времето и пространството съществуват по същия начин, както ги възприемаме по време на будното си пребиваване на Земята. А понякога започвам да си мисля, че това не толкова материално битие е нашият истински живот и че суетното ни присъствие на тази планета е вторичен, случаен и даже илюзорен феномен.

Или поне така разсъждавах през зимата на 1900-1901 година, когато в психиатричната болница, където работех (и живеех, тъй като бях лекар стажант), постъпи пациент, чиято история продължава да обсебва мислите ми. Според болничната документация името му беше Джо Слейтър — или Слаадер, както вероятно са се наричали предтечите му — и на външен вид изглеждаше като типичен жител на планините Катскил 2 2 Планините Катскил се намират в щата Ню Йорк, западно от река Хъдсън. Най-високият им връх се издига на 1274 метра. Любима дестинация за отдих и туризъм на съвременните американци. — Б.пр. ; един от онези особени, отблъскващи потомци на примитивното колониално селячество, чиято близо тривековна изолация бе довела до варварска деградация, ярко контрастираща с прогреса на събратята им от по-гъстонаселените райони. За тези изродени дегенерати от северните щати, които напълно съответстват на южняшкото определение „бяла измет“, закон и морал не съществуват, а общото ниво на интелекта им неслучайно е най-ниското сред всички слоеве на коренното американско население.

Понеже имаше слава на доста опасен тип, Джо Слейтър беше въдворен в болницата под бдителния надзор на четирима полицаи, ала за голяма моя изненада не успях да открия нищо заплашително у него по време на първата ни среща. Беше висок — ръстът му значително надвишаваше средния — и определено не страдаше от недостиг на физическа сила, ала като цяло приличаше по-скоро на безобиден глупак с бледите си воднисти очички, неподдържаната си, нелепо стърчаща във всички посоки жълтеникава брада и апатичната отпуснатост на дебелата си долна устна. Никой не знаеше точната му възраст, защото сред хората от неговата прослойка не бе прието да се водят семейни архиви, а и самите семейни връзки на планинците често имат краткотраен и непостоянен характер; оплешивяващото му чело обаче и изгнилите му зъби накараха главния хирург на болницата да предположи, че е на четирийсет-четирийсет и няколко години.

От съдебномедицинските документи узнахме всичко, което бе събрано по неговия случай. Този човек — бродяга, ловец и трапер — открай време бе изглеждал причудлив и странен в очите на примитивните си съплеменници. Имал навика да спи по-дълго от обичайното и да разказва такива необичайни истории непосредствено след събуждането си, че всявал страх дори в сърцата на лишените от въображение планинци. Изказът му също бил извънредно особен и дори неестествен — той говорел единствено на родния си изкривен диалект и характерът на речта му бил толкова мистичен и див, че никой не можел да го слуша без нарастващо предчувствие за тревога. Нерядко в тези случаи и самият Слейтър бил не по-малко смаян, изплашен и объркан от слушателите си, обаче забравял всичко от казаното — или поне онова, което го подтиквало да заговори пред съплеменниците си — в рамките на час след пробуждането си. Тогава изпадал в онова безразлично, овчедушно и мудно състояние, характерно за повечето обитатели на Катскил.